Милена Фучеджиева: Сексът и комунизмът 2

- Няма да плачеш, всичко ще се оправи, ще имаш чудесно дете!

Завряла глава в рамото му, Лола изведнъж усети болезнена липса на мъж до себе си и неудържимо се разплака. Росен я стисна още по-силно, докато я галеше по главата. Беше голям и топъл.

- Ще мине, недей, детето ти трябва да знае, че си щастлива... Моля те, не плачи. Ще помагаме, няма да си сама, Лола!

Тя само поклати глава, стисна зъби и избърса сълзите си. Стегна се. Неда и Тони я бяха забелязали и тръгнаха да пресичат, за да я видят. Бързо се отскубна от прегръдката на Росен.

- Много ти благодаря, Роска, но трябва да бягам! Не мога с никого да говоря...

- Чакай, Неда и Тони искат да те видят! Всички искат да те видят, не изчезвай, моля те!... Обаждай ми се винаги, когато имаш нужда! Обичам те!!!

Лола му махна през гръб почти тичешком. Не можеше да говори с никого. Всички я съжаляваха. Не обичаше да бъде съжалявана. По-лошото обаче беше не съжалението, а зле прикритата завист в някои от колегите й, трансформирала се в тържество от сполетелите я нещастия. Под внезапно свръхмилите усмивки и сърдечни думи, идващи от хора, които я гледаха злобно преди, се криеше радост от това, че сега беше долу. Чиста, неподправена радост, че тази надута връзкарска кучка беше паднала и страдаше. Хак да й е. Даже й е малко.

Току-що беше навършила двайсет години и не се заблуждаваше, че обществото диша и издиша лицемерие, лъжа и прикритост. И омраза и завист към всеки, който имаше нещо повече от другия. Росен беше искрен с нея, но останалите предпочиташе да не вижда. На всичкото отгоре, съвсем несправедливо, завистта беше станала още по-голяма - като загуби неудобния си баща невъзвращенец, изведнъж се оказа доведена дъщеря на един от най-могъщите и опасни мъже в държавата, министъра на външните работи. И това с нищо не променяше факта, че детето й никога нямаше да знае какво е да имаш баща. А тя беше курва и заслужаваше да има „копеле“, въпреки че тази дума беше „обезвредена“ и превърната в част от ежедневния жаргон.

„Тази е ебаси курвата, копеле... На такива като нея, които си мислят, че са родени със сребърна лъжичка в устата, така им се пада.“

Отдавна никой не се раждаше със сребърна лъжичка в устата, защото сребърни лъжички нямаше. Можеха да се намерят само препродавани от човек на човек, заграбени от разпарчетосаните сервизи на врага. Сребърните лъжички бяха капиталистически глезотии, опорочаващи гражданите, и не се произвеждаха.

Отдалечавайки се от ВИТИЗ, Лола си отдъхна. Разходката й нямаше нищо общо с някогашните й разходки по „Раковска“ Беше детронирана псевдопринцеса. Пак беше облечена в ефирна индийска рокля от фин памук, под която наедрелите й от бременността гърди изпъкваха, но тялото й вече не й принадлежеше. То беше на детето й. Краката й бяха започнали да се подуват и не можеше да носи нищо друго освен ниски сандали; изобщо нямаше и следа от триумфиращата й до скоро женственост.

Мъжете като че ли не я забелязваха, което не само че не й липсваше, а дори й се искаше да стане напълно невидима, никой по улицата да не я познава. Да изчезне, да я няма. Познатите й я гледаха Странно, струваше й се, че повечето я смятаха за пропаднало момиче. Глупачка някаква. Единственото, което я държеше, беше детето. Или по-скоро нещото в корема й, което щеше да стане дете.

Жилавата пица натежа в стомаха й като гюле от Черешовото топче. За това ли се бяха били с турците на връх Шипка. За тази гадна пица. Едва се довлече до потъналия в гората на края на Парка на свободата много специален блок на Орлин Колев. Портиерът отвори винаги заключената врата, входът искреше от чистота - нямаше нищо общо с ежедневно опикания вход на дома й на „Крум“.

Апартаментите в блока на ЦК бяха построени с най-качествените материали, самата сграда беше проектирана противоземетръсно от един от любимите архитекти на Тодор Живков, Радан Раданов. Лола не можеше да понася дебелия червен мокет, постлан из цялата къща. Знаеше от баба си, че няма нищо по-ценно и елегантно от дъбов паркет, но другарите не мислеха така. За тях мокетът беше символ на лукс, а червеният му цвят - върховна елегантност. Маруся беше дете на баща си и харесваше стила от партийните резиденции, които вече обикаляше на национални празници като съпруга на министър. Преди да се разпадне семейството им, на няколко пъти беше направила опит да убеди Стефан да сложат мокет, на което той беше реагирал с присъщото му любезно отегчение.

- Мери, да си виждала в някой от дворците по Лоара нещо друго освен паркет? Изобщо къде си виждала в Париж мокет, освен грозния мокет в сградата, където живеехме?