Милена Фучеджиева: Сексът и комунизмът 2

„Може би пък Орлин Колев...“

И така, в потиснат рев и неясна надежда за бъдещето, минаваха дните й. Колегите й от ВИТИЗ не живееха в луксозен апартамент и нямаха нейните връзки и привилегии, но имаха нещо много по-голямо и прекрасно - живот без усложнения и най-вече нормални родители. Бореха се за вниманието на преподавателите, след това щяха да се борят за вниманието на директорите на театрите, където щяха да бъдат разпределени, а там щяха да се борят за вниманието на режисьорите, за да получават главни роли. Междувременно щяха да създадат техни си семейства, да родят деца. Животът им изглеждаше значително по-лесен и ясен от този на „принцесата“ Лола. Това, което видя днес пред ВИТИЗ, вече като страничен наблюдател, очерта още по-категорична граница. Беше издигнала стена срещу света - като самотна господарка на тъжна крепост, от която всички принцове бяха дезертирали. Плитките на Рапунцел не стигаха до земята, а и принцове нямаше. За пръв път в живота си Лола ясно осъзна, че любимите й приказки всъщност бяха тотална лъжа. Сега беше време за псевдо-приказката на майка й. Вечеря с новото й „семейство“.

Най-хубавото от новия живот в новия дом, който никога нямаше да чувства като свой, беше гледката от прозореца на стаята й. Бяха на осмия етаж и очите й потъваха в свежата, хладна зеленина на короните на дърветата в края на Парка на свободата. Прозорците на „Крум“ гледаха в прозорците на отсрещната кооперация и шумът от „Раковска“ заглъхваше само в ранните часове между деня и нощта, когато и последните пияници от гостилница „Рила“ престанеха да дерат гърла с несвързани викове. Оставаше само успокоителното съскане на цистерната, с която миеха улицата всяка нощ през лятото. „Раковска“ за малко заспиваше окъпана, освежена и притихнала до първите лъчи на слънцето.

„Лола, стига се мота!“, майка й се провикна и я извади от спомените й.

Наплиска лицето си с хладка вода, разреса разкошната си дълга коса, вдигна кичурите около лицето с шнола, пръсна си малко от „Мис Диор“, който Колев й беше подарил за рождения ден, и отиде в трапезарията. Майка й беше права, имаше нещо приятно стъпките ти да не се чуват. Не й липсваха плашещите я проскърцвания на паркет посред нощ, сърцето й вечно подскачаше и не можеше да заспи по друг начин освен завита през глава. Оставяше си малка дупка за дишане. Но и нещо друго дишаше. Или старият апартамент, или духовете на изгонените му обитатели искаха винаги да се страхува от тях. А тук не беше така. Беше тихо, дори прекалено тихо.

Масата беше сервирана ослепително красиво на бяла колосана ленена покривка, донесена от майка й от Съветския съюз. Приборите също бяха от там сребърни, фино инкрустирани с нежни цветя и листа по дръжките. Огромният скъп комплект беше специален подарък за сватбата на младото семейство лично от Тодор Живков. Маруся беше изключително горда с този подарък. Беше придружен от голяма картичка с обичайната картина на Владимир Димитров-Майстора с румена, красива селянка на нея, държаща кошница с румени плодове, обградена от румени дървета. Картичката беше подписана със замах пак лично от другаря Живков. Жената, която идваше да чисти веднъж в седмицата, имаше задължението да лъска приборите с кадифено парче плат.

Маруся беше провела голяма битка за чистачката. Колев смяташе, че това е буржоазен навик, който не бива да влиза в дома му, но отстъпи пред довода, че заради бебето е задължително да имат чистачка. А и колкото да му се искаше да види новата си съпруга в традиционната роля на българска невеста, която слага и вдига масата и чисти безропотно, дългогодишните му контакти със Запада като министър го бяха научили, че е по-добре да има до себе си елегантна жена с фини, незагрубели от чистене, миене, пране и бърсане ръце. Беше по-престижно, а и щеше да е добре за работата му. Колегите му от вражески държави щяха да го приемат по-добре с едно блестящо женско бижу до себе си.

На масата имаше само чаши за вода. Чаши за вино се сервираха само за гости. Едно нещо Лола не можеше да не признае на „чичо Орлин“, както той настояваше да бъде наричан - беше успял да се пребори с пиенето на майка й. В името на нейната трезвеност той не близваше алкохол в къщи. Това беше признак на любов. На няколко пъти на празници Маруся плахо беше попитала дали все пак да не изпият по чаша вино и за радост на Лола, Колев твърдо беше отказал. А изкушенията бяха повече от всякога. На една ръка разстояние, в барчето в огромната секция, беше пълно със западни напитки.