Милена Фучеджиева: Сексът и комунизмът 2

- Трябва много да внимаваш при миенето да не ги счупиш, Маря.

- Орлине, няма нужда да ме предупреждаваш. Не съм сляпа, нито глупава... И знам, че са само за специални случаи, ще ги извадя пак, като се роди детето... - леко му се тросна Маруся. Колев изведнъж стана от стола си.

- Момент... Щях да забравя нещо... - Отиде до антрето и се върна с два големи букета с рози - бял и червен. Подаде червения на Маруся, а белия на Лола. Тя беше особено изненадана.

- За мен?!

- Да, за теб. За красивите ми момичета.

- Прекрасни са, нали, Лола... Благодаря, любов моя! Какво става, нещо празнуваме ли?

След като Маруся целуна мъжа си страстно по устата, Лола плахо се приближи и го целуна по бузата. Може би пък не беше толкова лош. Може би не беше толкова лош, може би не беше лош... Мантрата на безнадеждната надежда.

- Много благодаря... чичо Орлине!

Колев отново я погледна в очите с онзи неразгадаем, син поглед, който я караше винаги да бъде нащрек. Интересно колко различно беше синьото на сините очи. Синьото на баща й я караше да се чувства свободна, като в небе, това синьо обаче беше като стоманена верига.

- Ей така, без повод, исках да ви зарадвам. Няма нищо по-красиво от щастливата жена. Сядайте сега да ядем.

Подредиха букетите си в две отделни вази и се настаниха около масата. Анастасия беше научила майка й да готви вкусно и със стил. Никакво пържено, никакви запръжки, малко мазнина, малко сол, по-малки порции, по-малко сосове. Сладко не.

Като млада булка Маруся се стараеше много в кухнята. За разлика от бившия й съпруг, Колев не беше от мъжете, които помагаха в домакинството, и двете с Лола сервираха, отсервираха и миеха съдовете. Разговорите на вечеря винаги се въртяха около деня в министерството - Колев обикновено беше лаконичен, докато Маруся превъзбудено успяваше да разкаже безброй истории, започващи от новини от посланиците и завършващи с поредното доказателство за завистта и омразата на колежките й заради брака й с него. Тази вечер обаче Колев изобщо не я слушаше. От време на време поглеждаше към Лола, която отново не беше хапнала почти нищо и ровеше в чинията си отнесено. Тези разговори не я интересуваха, знаеше си задължението да изчака всички да се нахранят и тогава да се оттегли в стаята си или да седне пред телевизора и да гледа някой американски филм на видео.

Размърда се неспокойно на стола си от втренчения в нея поглед на Колев. Розите не бяха подарени случайно, нещо ставаше. Той се прокашля и остави приборите си, в знак че е приключил с яденето.

- Маря и Лили, искам да говоря нещо с вас. Да обсъдим заедно.

Отново изненада. Цялата тази любезна сговорчивост към двете не беше обичайна за него. Изобщо нищо не беше обичайно тази вечер. Кимоно, стъкло Мурано, японски престолонаследници - изведнъж Лола се паникьоса.

- Притеснен съм, че Лили не се храни...

Тя изправи нервно гръб на стола.

- Храня се, но не мога повече... Не мога да се тъпча...

- Не се изнервяй, миличка, напълно разбирам, че ти е трудно в тази ситуация, но детето ти трябва да яде, а то няма друг начин да го прави, освен чрез теб, нали?

Лола погледна отчаяно майка си. Какво искаше този човек от нея? Защо не я оставеше на мира, тя вече правеше всичко, което искаха, сега и храненето й ли искаше да контролира?! Маруся разбра, че трябва да защити дъщеря си.

- Орлине, няма страшно, организмът й е млад, не е останала гладна.

- Да речем, че е така. Разговорът ни не е за това, просто изразих притеснението си... Извини ме, Лили.

Това вече съвсем стресна Лола. Извиняваше й се, беше абсолютно нетипично за него. И това „Лили“ винаги й напомняше на дядо й Цеко. Тя беше Лола, по дяволите!

- Добре, ще ям повече, обещавам да родя културист или поне шеф на бригада... - с измъчена усмивка Лола се опита да се пошегува. Апетитът й нямаше да се подобри от подобни разговори. Иронията й не се хареса на Колев, за секунда присви очи, но бързо се прикри и й се усмихна обратно почти мило. Всичко беше почти прекрасно.

- Много мислих върху предстоящото радостно за всички ни събитие. Аз нямам деца, но ето, съдбата ми изпрати две - Лили и бъдещото й дете, което ще е като мое внуче. Искам ти, Лили, и детето ти да сте максимално добре. Още си съвсем млада, само на двайсет години. Животът е пред теб. Сега си сама, но съм сигурен, че няма да е така дълго време...

Лола наведе глава, в гърлото й се появи буца. Защо й напомняше за мъката й. Защо не я оставеше на мира, по дяволите!? Искаше да избяга, а нито имаше къде, нито при кого. Беше в капан.