Милена Фучеджиева: Сексът и комунизмът 2

Тази сутрин, както безброй други сутрини, следобеди, вечери и неспирни денонощни кръговрати, нищото беше препълнен пепелник с горчиви среднощни фасове, полуизветрял алкохол, наранено от „любов“ тяло, повръщане, изречението „трябва да се стегна“, самото стягане и постепенното встъпване на нищото във владение на деня на Лола.

Тя също беше нищо и беше свикнала с това. Да предадеш себе си, беше нищо. Беше предател. Не се понасяше. И от осъзнаването на нищото не следваше нищо. Беше слаба ученичка по математика, но се справяше чудесно с житейската математика и там стойността й беше нула, а понякога, както тази сутрин, отиваше и към минусови стойности.

Да, този ден беше като всички други дни.

Шест години по-рано, 1982 г.

Упоена от жегата, Лола бавно прекосяваше „Графа“, потънала в неприятни мисли - след няколко крачки щеше да се наложи да комуникира с колегите си пред ВИТИЗ. Не забеляза идващия трамвай, който закова спирачки на сантиметри от нея с истерично дрънчене на звънеца. Някаква лелка й се разкрещя да гледа къде ходи, възрастен мъж я хвана грубо за ръката и я издърпа назад. Часовникът над гастронома отдавна беше спрял завинаги на 12 часа, сърцето й подскочи от ужас, инстинктивно се хвана за корема и почти избяга, следвана от псувните на ватмана и лошите погледи на възмутени граждани.

Не се беше превърнала в жаба или тиква в този несменяем разделен час на площад „Славейков“, а всички без изключение я гледаха сърдито, зло, мрачно, тъжно или в най-добрия случай - безразлично.

„Толкова гняв за нищо...“ помисли си Лола.

Усмивките бяха рядкост като бананите в плод-зеленчука. Случваха се по празници - на Нова година, Първи и 24 май, Девети септември.

Пое дълбоко дъх, плю си в пазвата за учудване и на самата себе си, и продължи бавно, отлагайки неотложното - да приближава към ВИТИЗ. Чувстваше се като онези сакати или болни котета, изхвърлени от майките им от котилото, защото са дефектни. Беше напълно загубила силата си. Животът навсякъде, не само във ВИТИЗ, продължаваше извън нея. Беше напълно изолирана от света в очакване на бебето. Връзките на майка й нямаше да помогнат то да има баща, нито пък самата тя да има отново баща. Без Стефан светът беше загубил голяма част от смисъла си. Сама не можеше да реши какво да прави със себе си, а съветите на майка й не й харесваха. Без опора, без център, без посока, напълно объркана и загубена, Лола се беше съгласила да се откаже от актьорската професия и да се прехвърли да учи режисура. Не че искаше да е актриса, особено след оня случай, нито имаше желание да учи каквото и да било. Нямаше идея какво ще прави с живота си по-нататък. По настояване на Маруся и Орлин Колев, а и по някакво неясно вътрешно задължение, трябваше да прави нещо „смислено“, след като то се родеше. За тях беше без значение, че животът й изглеждаше безсмислен, тя беше прекалено малка, за да има значение как се чувства. Тяхната представа за нещата щеше да стане и нейна. Това беше несъмнено.

На всичкото отгоре тя реално не разбираше какво означава живото същество в утробата й. Реалността му беше нереална. Нямаше идея по какъв начин животът й щеше да се осмисли с появата на детето. Колкото и да се опитваше да си го представи, стигаше до стена, бездна, мъгла, до огромна и незапълнима с нищо празнота. И нямаше друг избор, освен да се подчини на майка си и на Колев. Те бяха единствената й опора. Бяха се превърнали в „те“.

Беше допуснала Колев да участва в планирането на нейното бъдеще. Дори беше приела да живее при тях, в блока до гората. Червената шапчица се беше съгласила да живее в къщата на Вълка.

Беше се отбила да вземе от пустия като гробница апартамент на баща си дрехи, пренасяйки се все повече в дома на Орлин Колев, преметнала през рамо любимия си златист сак, купен от магазина на „Пирин“ на „Славянска“. Вътре беше наблъскала няколко любими книги, сивото безименно мече с карирана панделка на врата, едни вече отеснели й в кръста джинси и любимата й, съвсем избеляла фланелка с „Пинк Флойд“, с която Лола не можеше да се раздели. Тя беше остатък от един друг живот, който сега й изглеждаше почти като приказка, в един друг, приказен град, в една друга, приказна държава. Там беше разбрала какво е да си свободен, за да й бъде отнета свободата завинаги. Франция като че ли никога не се беше случвала. От нея бяха останали само рани, мъгла и една фланелка.

Реши да не минава през тълпата на „коневръза“ и пресече на другия тротоар. Обаче Росен от операторите я забеляза и веднага дотича да я види. Беше мило и все пак Лола се почувства неловко. Всички знаеха, че е бременна, знаеха от кого и знаеха, че е решила да роди детето си. Росен плахо я попита кога й е терминът. Тя се смути. Очите й се напълниха със сълзи неочаквано бързо. Той я прегърна силно.