Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Изведнъж зазвъня телефонът и Лола подскочи стреснато. Никой не знаеше, че е тук, нито пък някой можеше да търси майка й или баща й. Лола реши да не вдига. Всички знаеха, че баща й е избягал и че майка й вече не живее тук. След около десет позвънявания телефонът млъкна, но след секунда зазвъня отново и не спря, докато Лола не издържа. Може пък нещо да се беше случило с майка й. Колкото и да не можеше да я понася, сърцето й се обърна от страх. Трябваше да вдигне.

- Ало...

- Здравей, моето момиче, чичо ти Орлин е, исках да проверя как си...

Не можеше да повярва. Този човек нямаше да я остави на мира явно. По дяволите! Беше й изкарал акъла от страх, сега какво искаше, майка й я нямаше, тя нямаше какво да говори с него. „Остави ме на мира!“ изкрещя в главата си.

- Здравей... Добре съм...

- Майка ти много се притесни, като видя, че не си спала вкъщи...

- Знам, тя мина от тук... Нищо ми няма, всичко е наред... - троснато отговори Лола.

- Искам да ти се извиня, ако съм те засегнал с нещо, и да си поговорим малко...

- Няма за какво... и няма за какво да говорим...

Господи, колко беше нагъл! Нямаше да говори с него без майка си!

- Напротив, ти не знаеш за колко неща можем да си говорим. Каня те на вечеря в Руския клуб, любимото ви място с майка ти...

Лола млъкна. Може би пък на тази вечеря щяха да се разберат и Колев щеше да отстъпи и да се откаже да осиновява детето й. Нямаше време да мисли. Познаваше го - той нямаше да я остави на мира така лесно.

- Ало... Там ли си? - плътният му глас прозвуча кротко, дори приятно, почти приятелски.

- Да, тук съм...

- Какво мислиш?

- Нищо...

- Ще вечеряме ли заедно?

Не можеше да откаже, мамка му!

- Да... Добре.

- Кога ти е удобно?

- Утре вечер.

- Ще мина да те взема в деветнайсет часа, става ли?

-Да.

Лола затвори телефона, без да каже дочуване. Щастливият й ден беше приключил. Нямаше място за бягство. Ако му беше отказала вечерята, разговорът щеше да се отложи във времето и щеше да се тормози, докато майка й се прибереше. Така поне нещата щяха да се изяснят по-бързо. Знаеше точно какъв е законът и можеше да му се противопостави обосновано. Или той щеше да се откаже от идеята си, или щяха да влязат в открита война. Тя нямаше да отстъпи. Орлин Колев можеше да е могъщ и възрастен, но тя беше силна, много по-силна, отколкото той предполагаше. Беше наследила гордия Карамихов характер и това щеше да му се изясни още утре вечер.

Руският беше добра идея. Краси, любимият сервитьор на баща й, щеше да й се зарадва. Стефан често водеше дъщеря си да си хапне бифтек татар или пък бьоф строганов. Винаги прекарваха страхотно. Незнайно как, снабдителят на ресторанта успяваше да достави подходящо за татара много прясно бонфиле, без никакви мазнини. Стефан имаше доверие на качеството на храната, както и на обслужването на Краси. Винаги беше страшно бърз и любезен и заслужаваше щедрия бакшиш, който баща й му оставяше.

Извън Руския сервитьорската любезност беше рядка колкото бонфилето. Тоест не съществуваше. Сервитьорите се държаха господарски и грубо, все едно че вършеха услуга на клиентите си. Тонът им беше троснат, бавеха поръчките, идваха с отегчен поглед, когато ги викаха, като преди това дълго се правеха, че не виждат, че клиентът иска още една чаша вино например. Тези в Руския клуб обаче не бяха такива. Клиентелата беше елитна и никой нямаше да търпи подобно поведение. А Краси беше особено приятен и Стефан винаги питаше коя е неговата маса, за да са при него, без да подозира, че сервитьорът донасяше кой с кого вечеря, навърташе се наоколо да подслушва разговорите, криейки под сервилното си поведение истинска ненавист към голяма част от клиентите си. Най-много мразеше интелигенцията. Беше убеден, че тя е вредна и мързелива и живее на гърба на народа.

Стефан Карамихов нямаше как да знае, че Краси беше инструктиран да докладва детайлно за всичко, което той и семейството му ядяха и пиеха, за разговорите им, за начина, по който бяха облечени, с кого общуваха, накратко - за всички техни навици. Той познаваше Лола от малка, тя го наричаше „чичо Краси“ и за нея винаги имаше парче изпотена от студ торта „Гараш“, поръсена с малки яркозелени трошици захар. Чичо Краси знаеше и че обича кока-кола и не яде риба, нито плодове, а крем карамел направо ненавижда. Държеше се с Карамихови почти като лоялен семеен слуга. И година след година пълнеше досиетата им с информация, която Орлин Колев жадно поглъщаше. Беше напълно наясно с всички вкусове на Лола.