Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът 2

Колев поръча два коктейла, котлета й, а на себе си шницел по виенски. Лола го наблюдаваше тайно и не можеше да повярва, че се държеше така с нея. Беше направо мил, но не биваше да му вярва. Хранеха се в мълчание. Той свърши пръв и доволно бутна високата стъклена чашка встрани. Чичо Краси веднага долетя и я махна от масата.

- Много вкусно и вредно. И майонезата, и раците повишават холестерола, което, разбира се, е зле само за мен, не и за младо момиче като теб... Лили, какво те мъчи, моето момиче? Искам да кажа, има ли нещо извън... всичко, което ти се случи...

Тонът му беше лишен от всякаква агресия, почти бащински. Последната лъжичка приседна в гърлото й, едвам я преглътна. Сега беше моментът да каже това, което мисли.

- Аз няма да си дам детето да го осиновите с майка ми... -тихо каза Лола, очаквайки Колев да се ядоса и да започне да я убеждава, което за нейна изненада не се случи.

- Нямаш проблем, ще говорим друг път за това, никой няма да те кара да правиш нещо насила. Поканих те тази вечер, за да се опознаем малко, или по-скоро, да ти разкажа за себе си. Аз знам много за теб от майка ти, но ми се струва, че ти може би имаш малко погрешна представа за мен. Ако ти е интересно, разбира се...

Вдигна чаша за тост.

- Но първо да пием за бъдещото ти прекрасно дете. Искам тази вечер да не мислиш за нищо, нищо да не те притеснява, искам да си щастлива, доколкото ти е възможно в тези обстоятелства. Наздраве!

Гласът му беше толкова мек, спокоен и приятен, че подейства на Лола неочаквано - чак ядосващо отпускащо. Не беше очаквала подобна вечер и отношение. Вдигна колата си и се чукнаха, кръстосвайки за миг погледи. Дори очите му й се видяха топли. Може би пък не беше чак толкова лош, беше я успокоил, че няма да настоява за осиновяването. Това беше добра новина. Той леко се усмихна. Отново тъпата мантра „може би пък не беше чак толкова лош“.

- Харесва ми как си се облякла и гримирала...

Лола не издържа и се подсмихна саркастично.

- Мерси, мислех, че не харесваш такива дрехи.

- Затова ли си се облякла така?

Той избухна в смях, а Лола се смути. Всичко разбираше тоя. И никога не го беше виждала толкова весел и усмихнат, сякаш беше друг човек.

- А, не, просто това ми се носеше...

- А, не, ама май да, признай си. Казала си си: „Я да го шокирам тоя, изостаналия, малко да му покажа какво е да си млад“.

- Има нещо такова...

- Знам аз, въпреки че съвсем съм забравил какво е да си млад, пък и по мое време нямаше такива дрехи, моди, гримове... Джинси не съществуваха, ходехме обути в груби вълнени панталони, а момичетата в прости басмени роклички... И все пак бяхме щастливи. Вие, младите, сега като че ли сте по-нещастни, а? Какво мислиш по въпроса?

Лола не отговори, само вдигна рамене и той продължи:

- Понякога, като се обърна назад, не мога да повярвам колко малко време е минало от Девети септември, а колко по-добре живеем. Аз например идвам от село, не съм софиянец като теб и майка ти, и съм се борил за всичко съвършено сам. Баща ми почина, когато бях малък, и ни остави само една схлупена къща на края на селото. Майка ми се разболя от туберкулоза, когато бях в девети клас. Бяхме много бедни и аз веднага трябваше да започна да работя, за да се издържаме. Майка се стопи за няколко месеца, а аз все гледах да изработя пари за масълце и за някоя мръвка, защото за туберкулозата трябва силна храна... Слава богу, никога няма да разбереш какво е да си гладен. Добре че имахме добри съседи, които ни даваха сирене и мляко без пари, но нищо не помогна и мама си отиде... Останах съвсем сам...

Говореше кротко, почти тихо, и Лола - ще, не ще, се заслуша в историята му. Приличаше на историята на дядо й Цеко. И той беше от бедно семейство, само че неговата майка беше починала много рано и оставила един куп деца сираци да ги гледа прадядо й, който се оженил за зла жена от съседното село. Тя тормозела децата от яд, че не може да му роди нейни. Гладни не били, но трябвало да работят от ранна сутрин до късна вечер на полето и всички спели в една голяма стая - „одая“, както казваше дядо й. Сигурно е било доста неприятно, въпреки че, от друга страна, те друго не са познавали. Неприятно е, когато имаш с какво да сравняваш.

- Интересно ли ти е, Лили, ако искаш, да говорим за друго? - попита Колев, забелязал, че не го слуша съсредоточено.

- Не, не, интересно ми е, разказвай! - което не беше лъжа.

- Училището беше на десет километра от селото и всеки ден ставах преди съмване, за да издоя единствената ни крава и да закуся с топлото мляко, че друго освен един къс хляб нямах за цял ден... Десет километра на отиване, десет километра на връщане и така цялата гимназия. После започна войната и отидох в планината да се бия срещу фашистите. Винаги трябва да сме благодарни на братския руски народ за това, че освободи света от Хитлер. Благодарение на руснаците сега сме свободни, а няма по-голямо щастие от свободата, да знаеш...