Дерек Паркър - Казанова

Но баловете не са така порядъчни, както предполагат кралските особи. Например има „разходки“ на оскъдно облечени млади жени „в нарушение на законите и всички принципи на благоприличието“, а на улицата отвън често се вдига такава врява, че госпожа Корнелис слага бележка, умолявайки „носачите и кочияшите да не се карат и да не чупят стъклата на каретите си“.

Тя обаче не предлага подслон на Джакомо и Джузепе в Карлайл Хаус, а ги изпраща в къща наблизо, Джузепе получава спалня, три хубави приемни и двама слуги, а Казанова — само една малка стая. Преглъщайки гордостта си за момента, той излиза да разгледа Лондон и отива в „Принц Орански“, кафене срещу театър „Хеймаркет“.

Младите мъже в Англия прекарват много време в кафенетата — нещо като клубове за бедните (както пише доктор Джонсън), където няколко часа на ден човек може бъде в много добра компания и да похарчи не повече от три пенса за кафе или чай. През зимата весело бумти огън и в по-хубавите кафенета дори предлагат вестници. Някои са по-порядъчни, а други са известни с лошата си репутация. Същото важи и за лондонските кръчми. Не можеш да влезеш в „Митър“ на Флийт Стрийт, ако не си добре облечен. Но на други места правилата не са толкова строги и сервитьорите често са добре информирани сводници.

В онази първа вечер Казанова си поръчва чаша лимонада и докато пие, повежда разговор със свой съотечественик — писателя Винченцо Мартинели, един от най-известните италианци в Лондон, познат на Бозуел и Джонсън, който от години работи върху нов превод на „Декамерон“. Той съветва Казанова да избягва кафенета като „Принц Орански“, където е пълно с крадци и безделници, и да наема обзаведено жилище.

По онова време в Лондон няма хотели. Гостите, които не могат да отседнат при приятели или роднини, се настаняват в странноприемници, докато си намерят жилище в частен дом. През 1762 г. Бозуел успява да се сдобие с удобни стаи за 22 лири годишно, като плаща допълнително за въглища и свещи. Храни се в къщата, но обикновено обядва в близката евтина гостилница, макар и понякога с хазяина си. Казанова прави същото и от „Пъблик Адвайзър“ му посочват подходяща къща в Пел Мел. Джакомо отива там и след като е в Лондон само от няколко часа, наема къща на четири етажа, с по две хубави стаи отпред и отзад, превъзходни мебели, красиви ленени покривки и спално бельо и отлично обзаведена кухня за осемдесет и седем гвинеи на месец. 178 178 Сумата 6200 лири изглежда огромна, дори за съвременния лондонски стандарт, въпреки че включва заплатите на иконом, готвач и слуги. Но затова пък напълно съответства на екстравагантния стил на живот на Казанова. — Бел.а. За пореден път той харчи нашироко пари за собственото си удобство. Казанова има значителни капитали в Кралската борса, която посещава почти всяка вечер. Докато ходи по работа в застрахователната кантора, Джакомо се сприятелява с един от директорите, Самуел Бозанкьо. Той му намира чернокож прислужник, когото нарича Джарба, на името на един от неуспелите ухажори на кралица Дидо. Казанова наема и други слуги и готвач, който разбира от „истинска“, т.е. континентална храна, защото английската не му харесва.

„Хората ми се смееха, когато казвах, че се храня вкъщи, защото в кръчмите не сервират супа. Питаха ме да не съм болен. Англичаните ядат много месо и малко хляб и пестят пари за супа и десерт. Според мен английският обяд няма начало, нито край. Супата се смята за нещо скъпо, защото дори слугите не биха яли говеждото, от което е направена. Казват, че била само за кучета… Опитах се да свикна с бирата им, но след седмица се отказах. Горчивият вкус, който оставяше в устата ми, беше непоносим.“ 179 179 Спомени, 9, VII, 181. — Бел.а.

Казанова смята англичаните за студени и понякога за много неприятни — ако някой върви по улиците, облечен дори сравнително добре, рискува да си спечели подигравки и да бъде замерян с кал. Ходят по голяма нужда и пикаят на публични места с подчертана непристойност.

„Отивайки към Бъкингам Хаус, видях в храстите вляво едно безобразие, което ме изненада. Четири-пет души ходеха по нужда и минувачите виждаха задните им части.

— Отвратително — казах на Мартинели. — Онези свини трябва да се обърнат с лице към нас.

— Напротив, тогава хората ще ги познаят и със сигурност ще ги гледат, а като показват само задниците си, ни принуждават, освен ако не проявяваме подчертан интерес към онази част на тялото, да извръщаме поглед…“