Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

„Това звучи по-обещаващо“ — помисли си Майкъл и се чу да казва:

— Да, разбирам, но на жена като теб едва ли й се налага да е сама твърде дълго.

Деби не отговори.

Майкъл напълни почти догоре чашата й с надеждата, че ще успее да поръча втора бутилка, преди да е приключила с телешкото.

— Нима се опитваш да ме напиеш, Майкъл?

— Ако смяташ, че ще помогне — отвърна той през смях.

Деби не се засмя.

Майкъл направи пореден опит.

— Ходила ли си на театър напоследък?

— Да, миналата седмица гледах „Евита“. — „Питам се кой ли те е завел“ — помисли си Майкъл. — Много ми хареса, но майка ми заспа на средата на второто действие. Мисля, че трябва да отида сама и да го гледам втори път.

— Ще ми се да можех да остана достатъчно дълго, за да те заведа.

— Би било забавно — каза тя.

— А сега ще трябва да се задоволя с това да го гледам в Лондон.

— Със съпругата си.

— Келнер, още една бутилка вино, моля.

— За мен повече не, Майкъл, наистина.

— Е, можеш да ми помогнеш мъничко. — Сервитьорът изчезна. — А ти изобщо идваш ли в Англия? — попита Майкъл.

— Не, била съм само веднъж с Роджър — моят бивш, когато заведе цялото семейство. Страната ми се стори прекрасна. Оправда до една всичките ми надежди, при все че, опасявам се, направихме онова, което правят всички американци — разгледахме Кулата на Лондон, Бъкингамския дворец, после Оксфорд, Стратфорд, след което отлетяхме за Париж.

— Печален начин да се опознае Англия; има още толкова неща, които бих могъл да ти покажа.

— Подозирам, че когато англичани дойдат в Америка, те не виждат кой знае какво извън Ню Йорк, Вашингтон, Лос Анджелис и може би Сан Франциско.

— Съгласен съм — каза Майкъл, решен да не й противоречи.

Сервитьорът прибра празните чинии.

— Да те изкуша ли с някакъв десерт, Деби?

— Не, не, опитвам се малко да отслабна.

Майкъл плъзна нежно ръка около кръста й.

— Нямаш нужда. На пипане си идеална.

Тя се засмя.

— Въпреки това за мен само едно кафе, ако обичаш.

— Малко бренди?

— Не, благодаря, само кафе.

— Чисто?

— Чисто.

— Кафе за двамата, моля — поръча Майкъл на кръжащия наоколо сервитьор.

— Ще ми се да те бях завел някъде на по-тихо и не толкова претенциозно място — каза той, обръщайки се отново към Деби.

— Защо?

Майкъл пое ръката й в своята. Беше студена.

— Бих желал да ти кажа неща, които не ми се иска хората от съседната маса да слушат.

— Не мисля, че някой би се изумил от нещо, чуто в „Илейн“, Майкъл.

— Добре тогава. Вярваш ли в любовта от пръв поглед?

— Не, но смятам, че е възможно да бъдеш физически привлечен от човек още при самото запознанство.

— Е, трябва да призная, че го изпитах с теб.

Тя отново не отговори.

Кафето пристигна и Деби освободи ръката си, за да отпие глътка. Майкъл я последва.

— Когато се запознахме, Деби, в залата имаше поне сто и петдесет жени, но аз не можех да откъсна очи от теб.

— Дори по време на филма?

— Бях гледал проклетото нещо сто пъти. Страхувах се, че може повече никога да не те видя.

— Трогната съм.

— И защо? Вероятно ти се случва непрекъснато.

— От време на време — каза тя. — Но откакто съпругът ми ме напусна, не съм приемала никого прекалено сериозно.

— Съжалявам.

— Няма защо. Просто не е толкова лесно да преодолееш липсата на човек, с когото си живял десет години. Съмнявам се, че много разводи провокират чак такова желание да скочиш в леглото с първия срещнат, както предлагат всички филми напоследък.

Майкъл отново хвана ръката й с надеждата да не е причислен към тази категория.

— Беше толкова прекрасна вечер. Защо не повървим до „Карлайл“ и да послушаме Боби Шорт? — Приятелят на Майкъл от Ей Би Си му беше препоръчал този ход, в случай че по лична преценка все още има някакъв шанс.

— Добре, с удоволствие.

Майкъл поиска сметката — осемдесет и седем долара. Ако срещу него на масата седеше съпругата му, той щеше внимателно да провери всеки ред, но не и в този случай. Просто остави пет двайсетдоларови банкноти в една чиния отстрани и не изчака рестото. Щом излязоха навън и стъпиха на Второ авеню, той хвана Деби за ръка и двамата поеха пеша към центъра. На Медисън авеню спираха пред осветените витрини и той й купи кожено палто, часовник „Картие“ и рокля на „Баленсиага“. Деби си помисли, че за щастие всички магазини бяха затворени.

Пристигнаха в „Карлайл“ точно навреме за представлението в единайсет. Някакъв келнер, просветвайки с фенерче-писалка, ги поведе през малкото тъмно помещение на партера до една маса в ъгъла. Майкъл поръча бутилка шампанско, когато Боби Шорт удари един акорд и поде провлачено: „Джорджия, Джорджия, о, моя сладка…“ Майкъл, който нямаше как да каже нещо на Деби, надвиквайки оркестъра, се задоволи само да й държи ръката и когато артистът изпя: „Този път почти нагласихме парченцата, нали, момичето ми?“ той се приведе напред и я целуна по бузата. Тя се обърна и се усмихна — наистина ли бе някак загадъчно, или просто така му се искаше? — и после отпи от шампанското си. Точно в дванайсет Боби Шорт затвори капака на пианото и каза: „Лека нощ, приятели, време е всички вие, добри хора, да си лягате… както и някои от вас, палавници“. Майкъл се засмя малко по-силно, но беше доволен, че Деби също прихна.