Джефри Арчър - Колчан, пълен със стрели

Когато Деби отвори вратата, Майкъл си помисли, че тя изглежда дори по-красива, отколкото си я спомняше. Носеше дълга синя рокля с набрана бяла копринена яка и маншети, скриваща всяка част от тялото й от врата до глезените, и въпреки това изглеждаше по-желана от всякога. Почти нямаше грим, само леко червило, което Майкъл вече тайно възнамеряваше да изтрие. Зелените й очи искряха.

— Кажи нещо — подкани го тя с усмивка.

— Изглеждаш изумително, Деби — бе всичко, което успя да измисли, докато й подаваше розите.

— Колко си мил — отвърна тя и го покани да влезе.

Майкъл я последва в кухнята, където тя подряза дългите стебла и подреди цветята в една порцеланова ваза. После го въведе в гостната, където постави розите върху овална маса, до снимката на две малки момчета.

— Имаме ли време за по едно питие?

— Разбира се. Запазил съм маса в „Илейн“ за осем и половина.

— Любимият ми ресторант — отбеляза тя с усмивка, която откри малка трапчинка на бузата й.

Без да пита, Деби наля две чаши уиски и подаде едната на Майкъл.

„Каква чудесна памет има“ — помисли си Майкъл, докато нервно оставяше и отново вземаше чашата си като юноша на своята първа среща. Когато накрая приключи с питието си, Деби предложи да тръгват.

— „Илейн“ няма да задържи свободна маса и минута, ако ще да си самият Хенри Кисинджър.

Майкъл се засмя и й помогна да си облече палтото. Докато тя отключваше вратата, той изведнъж си даде сметка, че в апартамента няма детегледачка, нито се чуват деца. „Сигурно са при баща си“ — предположи той. Щом излязоха на улицата, Майкъл махна на едно такси и каза на шофьора да кара към 87-а и 2-ра. Никога не бе посещавал „Илейн“. Ресторантът му бе препоръчан от един приятел от Ей Би Си с уверението: „Това заведение ще увеличи шанса ти поне наполовина“.

Когато влязоха в пълната зала и застанаха до бара да изчакат салонния управител, Майкъл установи, че това бе едно от онези места, които се посещаваха от богатите и известните, и се запита дали джобът му ще издържи на цените и най-вече — дали подобни разноски ще се окажат благодатна инвестиция.

Един сервитьор ги отведе до малка маса в дъното на помещението, където двамата изпиха по още едно уиски, докато проучваха менюто. Когато сервитьорът се появи отново, за да вземе поръчката им, Деби не пожела предястие, само телешки медальон пане, тъй че Майкъл поръча същото и за себе си. Тя отказа добавката от чесново масло. Майкъл си позволи да даде известна воля на надеждите си.

— Как е Ейдриън? — попита тя.

— Добре, доколкото може да се очаква — отвърна Майкъл. — Праща ти своята любов, разбира се. — Той наблегна на думата „любов“.

— Колко мило, че не ме е забравил. Моля те, предай му и моята. Този път какво те води в Ню Йорк, Майкъл? Нов филм?

— Не. Ню Йорк с успех би могъл да бъде желано място за всеки, но този път пристигнах тук с единствената цел да видя теб.

— Да видиш мен?

— Да, трябваше да редактирам един запис, докато бях във Вашингтон, но бях сигурен, че ще привърша днес до обяд, тъй че се надявах да си свободна, за да прекараш една вечер с мен.

— Поласкана съм.

— Няма защо.

Тя се усмихна.

Телешкото пристигна.

— Изглежда добре — рече Майкъл.

— И е вкусно — добави Деби. — Кога летиш за вкъщи?

— Утре сутринта, с полета в единайсет, опасявам се.

— Не разполагаш с време за кой знае какво.

— Дойдох само за да те видя — повтори Майкъл. — Деби продължи да похапва от телешкото. — Защо един мъж би пожелал да се разведе с теб, Деби?

— О, нищо особено, предполагам. Той се влюби в една двайсет и две годишна блондинка и изостави своята трийсет и две годишна съпруга.

— Глупак. Трябвало е да си изживее връзката с двайсет и две годишната блондинка и да остане верен на своята трийсет и две годишна съпруга.

— Няма ли противоречие в една подобна формулировка?

— О, не, не мисля. Никога не съм смятал за неестествено да пожелаеш другиго. В края на краищата животът е твърде дълъг, за да се очаква, че никога няма да поискаш да бъдеш с друга жена.

— Не бих казала, че съм съгласна с теб — каза Деби замислено. — Аз бих желала да остана вярна само на един мъж.

„По дяволите! — възкликна мислено Майкъл. — Тази философия не е особено благоприятна.“

— Липсва ли ти? — пробва той отново.

— Да, понякога. Онова, което твърдят по лъскавите списания, се оказва истина — човек може да се почувства много самотен, когато внезапно установи, че до себе си няма никого.