Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Още от пръв поглед харесах Бил Диксън. Беше възнисък, яко сложен мъж с широка, непринудена усмивка. Въпреки тук-таме сребреещата му коса изглеждаше само с няколко години по-възрастен от мен.

— Научих всичко за теб — каза, докато се здрависвахме. — Значи Ф. Б. пак е влязъл в ролята си на Господ.

— Така изглежда.

— И при мен беше същото. Появи се като заслон при пороен дъжд и аз спрях и промених посоката. Така че ето ме тук. — Засмя се. — Направи нещо за него и той ще направи нещо за теб… Голяма работа е! — Вдигна пръст. — Но не се заблуждавай: толкова е опасен, колкото и благороден. Ако не си полезен или нарушиш правилата, изхвърля те.

След това ми разказа за банката.

— По-добре ще е да дойдеш с мен в Шарнвил и да се видиш с Алек Мансън, който ще ръководи банката. Ето плана. Можеш да се запознаеш със структурата й. Твоята работа ще е да доставиш цялото офис оборудване, а Мансън ще те осведоми какво иска. Нека се срещнем утре в хотел „Екселсиор“ в Шарнвил, какво ще кажеш?

Когато се върнах в едностайното си жилище, проучих плановете. Нямаше да е малка банка. Щеше да е голяма, внушителна. Щеше да се разпростира на четири етажа, с подземни трезори и сейфови отделения.

Това, казах си, е неповторим шанс в живота на човек. Чувствах се напълно сигурен, че ще мога да се справя.

Спомних си за баща си.

Голяма риба в малко езеро или малка риба в голямо езеро. А защо не голяма риба в голямо езеро?

Взех решение.

Имах около пет хиляди долара в банката. Можех да изкарам няколко месеца с тях. Ако Бранигън отхвърлеше предложенията ми, щях да имам все пак от какво да живея.

И така, обадих се в „Б. Е. и Е.“ и съобщих на началник администрацията, че напускам. Не си направих труда да чуя какво ми отговори. Просто затворих телефона.

Нямаше никакво съмнение, че Шарнвил беше разрастващ се град. Навред никнеха високи сгради и блокове за офиси.

Срещнах се с Диксън в хотел „Екселсиор“ и той ме представи на Алек Мансън, бъдещия управител на банката. Беше някъде в началото на четирийсетте, висок, мършав и твърде различен от мен, но си допаднахме. От време на време се усмихваше и, изглежда, нищо друго не го интересуваше, освен банковото дело.

— Сега топката е във вашето игрище, г-н Лукас — завърши той, след като ми обясни от какво се нуждае банката. — Искаме най-доброто и трябва да сте готов да ни осигурите най-доброто.

През следващите четири дни не мръднах от жилището си. Разполагах с достатъчно време. Хазайката ми носеше храна и до събота вечерта бях готов със сметките и предложенията, изложени писмено за Бранигън, бях си направил и планове за вероятното бъдеще, като при всички случаи предвиждах, че Бранигън ще остане доволен.

Следващата сутрин чаках отвън пред специализирания магазин за голф, когато Бранигън се зададе с кадилака си.

— Здравей, синко — рече, като ми се усмихна лъчезарно. — Денят предвещава да бъде чудесен. — Той извади от багажника си количката и сака за голф.

— Хайде да вървим да започваме.

Отбелязването на първите девет точки премина като урок по голф. Бранигън беше нетърпелив да се усъвършенства в играта. Удари една след друга осемнайсет топки. Близките му удари бяха твърде недодялани, все едно че удряше с тояга. На деветия вече бях оправил това. Беше във въодушевление и със сигурност имаше напредък. Предложи да му дам първия удар и започнахме да играем истински голф.

Исках да спечели мача, затова от време на време умишлено провалях ударите и когато вече бяхме на осемнайсетия, изравнихме резултата. Той беше на метър и нещо от дупката, докато аз бях на близо пет. Можех да вкарам топката, но отново съзнателно я проиграх и тя се изтърколи на шейсетина сантиметра отвъд дупката.

— Мисля, че те победих, синко — обяви сияещ, после се приготви за следващия си удар.

Позабави се и започнах да се притеснявам, че може да не улучи, но не стана така. Топката хлътна в дупката и той се обърна, ухилен от ухо до ухо.

— По дяволите, най-хубавият мач, който някога съм играл. Да вървим да го полеем.

Аз сипех похвали и той още повече се ухили. Настанихме се в ъгъла на уютния бар клуб, той поръча бири, запали пура, отпусна се назад и ме загледа.

— Как върви работата, Лари?

— Вие ще прецените, сър — отвърнах. — Готов съм. Нося изчисленията и списъка на компютрите, апаратурата и т.н.

— Бързо действаш. Дай да видя.

Измъкнах написаните на машина листове и му ги подадох. Той бързо пробяга с поглед по изчисленията, като дърпаше от пурата. Чаках напрегнато да стигне до последната страница, от която щеше да разбере колко ще струва всичко. Дори не премигна.