Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Неумолимите думи на доктора бяха:

— Вие сте глупак или по-скоро приличате на крачещ мъртвец. Би трябвало да сте сдали багажа и да сте припаднали още преди часове. Ако не си наместите задника между болничните чаршафи, ще преживеете първокласен срив.

— Благодаря — кратко смънка Пит. — Признателен съм за професионалната ви загриженост, но в пиесата има още едно действие. Два часа, не повече, и ще предоставя онова, което е останало от тялото ми, на медицинската наука.

Асансьорът забави ход и спря, вратите се отвориха и Пит стъпи върху мекия червен мокет във фоайето на шестия етаж. Остана на място, за да не се сблъска с трима души, които чакаха асансьора за надолу. Прие, че двамата са агенти на Кипман. А третият, отпуснал глава между двамата, без съмнение беше Ф. Джеймс Кели.

Пит препречи пътя им. Кели бавно вдигна глава и отправи към Пит празен, неразбиращ поглед. Накрая майорът прекъсна неловкото мълчание.

— Почти съжалявам, че грандиозният ви проект пропадна, Кели. На теория изглеждаше блестящ. Но беше невъзможно да се изпълни.

Очите на Кели бавно се разшириха и цветът се отдръпна от лицето му.

— Господи… това вие ли сте, майор Пит? Не… вие би трябвало…

— Би трябвало да съм мъртъв? — довърши Пит, като че ли това вече не го интересуваше особено.

— Оскар се закле, че ви е убил.

— Успях да се измъкна по-рано от партито — хладно обясни Пит.

Кели заклати глава напред-назад.

— Сега разбирам защо планът ми се провали. Изглежда, майоре, че съдбата ви е отредила ролята на мой ангел отмъстител.

— Просто се озовах не където трябва и не когато трябва.

Кели се усмихна слабо и кимна на двамата агенти. Тримата влязоха в очакващия ги асансьор.

Пит се отдръпна, после изведнъж се досети:

— Сам ме помоли да ви предам нещо.

На Кели му бяха нужни няколко секунди, за да се овладее.

— И Сам ли…

— Сам умря в тундрата — обясни Пит. — Но преди края искаше да разберете, че ви е простил.

— О, боже… боже — изстена Кели и закри с пръсти очи.

Много години след това у Пит остана споменът за лицето на Кели точно преди вратите на асансьора да се затворят. Бръчките на поражението, помътнелите, безжизнени очи, пепелявата кожа. Беше като лицето на човек, когото сякаш душат.

Пит опита бравата на вратата с номер 605. Беше заключена. Мина надолу и пробва врата 607. Тя се отвори. Той тихо прекрачи прага и я остави да се затвори зад гърба му. Вътре беше хладно и тъмно. Усети мириса на фасове, преди да е отминал антрето. Това го убеди, че е в стаята на Рондхайм.

През пердетата проникваше лунна светлина и хвърляше дълги, безформени сенки, които той премина, за да влезе в спалнята. Видя, че дрехите и багажът на Рондхайм не бяха пипани. Кипман беше удържал на думата си. Хората му не бяха тревожили Кирсти Фирие и не й бяха дали повод да се досети за съдбата на Рондхайм, нито за кончината на компанията „Хърмит“.

Премина към жълтата ивица светлина, която показваше къде е вратата за съседната стая. Влезе с тихи стъпки, безшумно, като нощен звяр, готов за скок. Това едва ли би могло да се нарече стая — луксозен апартамент би било по-точно описание. Състоеше се от антре, дневна с добре заредено барче, баня и спалня, чиято голяма плъзгаща се стъклена врата водеше към малък балкон.

Всички стаи освен банята бяха празни; струящата вода показваше, че Кирсти е под душа. Пит отиде до барчето, нехайно си наля уиски с лед и също така нехайно се разположи на дългото удобно канапе. След двадесет минути и още две уискита Кирсти излезе от банята. Носеше зелено сребристо кимоно, прихванато с коланче на кръста. Златистата коса танцуваше около главата й като слънчев ореол. Изглеждаше невероятно свежа и прекрасна.

Мина през спалнята, влезе в дневната и вече си забъркваше коктейл, когато видя отражението на Пит в огледалото на барчето. Остана там като внезапно парализирана — много бледа, с несигурно изражение на лицето.

— Предполагам — започна тихо Пит, — че джентълменът би трябвало да каже, когато прекрасна жена излиза от банята: „Ето, Венера се надига от вълните“.

Тя се обърна и несигурният й вид бавно се превърна в любопитен.

— Познавам ли ви?

— Виждали сме се.

Тя стисна ъгъла на барчето мълчаливо, а очите й не се отделяха от него.

— Дърк! — прошепна тихо. — Ти си. Наистина си ти. Слава богу, че още си жив.

— Грижата ти за състоянието ми е малко закъсняла.

Останаха загледани един в друг — зелените очи не се откъсваха от виолетовите.