Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Пит като че ли долови мислите на птичката, огледа необичайното си облекло и си помисли на глас:

— Чувал съм израза да се наконтиш, без да има къде да отидеш, но моето е направо смешно.

Звукът от гласа му изведнъж му даде да разбере, че неговият ум е започнал отново да работи. Почувства облекчение, че е успял да се справи с изтощителното изкачване по стръмните стени на дефилето, както и приповдигнатата радост, че е жив, а също и надеждата, че ще открие помощ, преди хората долу да са измрели от ниската температура. Той възторжено закрачи през тундрата към хълмовете в далечината.

Не беше изминал повече от двадесет метра, когато мисълта изведнъж се появи в съзнанието му. Беше изгубен. Слънцето се намираше високо над хоризонта. Нямаше звезди, по които да се ориентира. Север, юг, изток и запад бяха само думи без никакво значение, без отношение към местоположението му или точността. След като навлезеше в мъглата, която пълзеше към него, нямаше да има отправна точка, нито знак, по който да се ориентира.

Но за първи път в студената влажна сутрин той не изпита страх. Не се боеше, защото знаеше, че страхът ще замъгли мислите и ще обърка логиката му. Обзе го остър гняв, че бе позволил да го излъжат така майсторски и така невежествено бе тръгнал към собствената си смърт. Компютрите на компанията „Хърмит“, неговия най-голям враг, механично бяха предвидили всеки ход. Залогът в убийствената игра, която Кели, Рондхайм и невероятно жестоките им бизнес партньори играеха, беше прекалено голям. Но той се закле, че няма да се остави да бъде принуден да се откаже. Спря, седна и се замисли.

Не му беше нужна кой знае каква проницателност, за да прецени, че се намира в средата на ненаселената част от Исландия. Опита се да си припомни малкото, което знаеше за райската градина на Северния Атлантик, отделните подробности, които беше научил от летателните си карти на борда на „Катауаба“. Спомни си, че островът заема площ двеста километра от север на юг и почти четиристотин и осемдесет от изток на запад. Тъй като най-кратките разстояния бяха между севера и юга, той отхвърли другите две посоки. Ако тръгнеше на юг, беше много вероятно да попадне на ледената грамада Ватнайокъл, най-големия ледник не само в Исландия, но и в Европа, огромна замръзнала стена, което би означавало края на всичко.

Трябваше да се отправи на север, реши той. В логиката на решението му наистина имаше нещо примитивно, но намерението бе продиктувано и от друга подбуда — непреодолимото желание да надхитри компютрите, като поеме в най-малко очакваната посока, тази, която предлагаше най-минимални шансове за успех. Средностатистическият човек в подобни обстоятелства най-вероятно би се отправил към Рейкявик, най-голямото средище на цивилизацията, далече в югозападната част. Това несъмнено бяха програмирали компютрите, така поне се надяваше, за… средностатистическия човек.

Сега вече имаше отговор, но беше само половин отговор. Накъде се намираше север? Дори да знаеше това със сигурност, нямаше начин да върви в права линия. Приетият факт, че човекът, който си служи с дясната ръка, накрая ще опише голяма дъга надясно, ако няма по какво да се ориентира, се появи и започна да измъчва съзнанието му.

Вой на реактивни двигатели прекъсна унеса му и той вдигна глава, закри с длан очите си от слънцето и видя търговски самолет, който спокойно се носеше, а след него се виеше широка бяла опашка от кондензирана пара. Пит можеше само да гадае накъде се е насочил самолетът — на запад към Рейкявик, на изток към Норвегия, на югоизток към Лондон. Нямаше как да отгатне без помощта на компас.

Компас, думата се въртеше в ума му като мисълта за леденостудена бира в главата на умиращ от жажда човек посред пустинята Мохави. Компас — простото устройство от магнитен къс желязо, качен на ос и поставен в смес от глицерин и вода. После някаква светлинка изведнъж изплува някъде от дълбините и заблестя в ума му. Беше отдавна забравено познание, добито сред природата преди много години, по време на четиридневна екскурзия в планините с някогашната му бойскаутска група, което постепенно започна да прониква през замъглените прегради на времето.

Трябваха му почти десет минути, докато открие локва вода в подножието на хълм с формата на кубе. Бързо и сръчно, доколкото му позволяваха издраните и кървящи пръсти, Пит отви кафявия си пояс и отскубна карфицата, която го придържаше. Като обви единия край на дългия копринен плат около коляното си, той го издърпа и стегна с лявата си ръка, а с дясната започна да го търка в едната посока и да магнетизира малкото метално острие.