Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Дори дванадесетте изминали часа вече изглеждаха на Пит като дванадесет години. Преди рефлексите му бяха като на точен бръснач и изпълняваха всяка мисловна команда, но сега, когато постави карфицата във водата, треперещите ръце му изневериха и умно измисленият малък компас се плъзна под повърхността и се стрелна към дъното на кристалночистото басейнче. Пит имаше време да го грабне, докато още не беше се изплъзнал безвъзвратно, но той остана безучастен и загуби ценни секунди, преди да успее да реагира. Сега вече беше късно, прекалено късно, и надеждата му да се измъкне от голото исландско плато се стопи.

Подпухналите му очи бяха напълно затворени, краката схванати от изтощение, а дъхът му излизаше в болезнени хрипове, които отекваха в чистия застинал въздух. Успя все пак с мъка да се изправи и се заклатушка напред, тласкан от вътрешни сили, каквито не подозираше, че притежава. Следващите няколко часа вървеше слепешката в нещо, което за него беше бездна. Тогава, докато се изкачваше по двуметров насип, връзката между съзнанието и тялото му се прекъсна и той се свлече като изпуснат балон само на сантиметри от върха на възвишението.

Пит разбра, че е преминал границата между физическата реалност и безволието на полусънното състояние. Но нещо не съвпадаше напълно. Тялото му беше мъртво — болката я нямаше, всяко чувство, както и съзнанието, че е човек, бяха мъртви. И все пак още виждаше, макар панорамата да представляваше само няколко сантиметра тревиста земя пред очите му. Освен това чуваше, ушите му препращаха пулсиращ шум към изтръпналия мозък, но той отказваше да предостави обяснение за разстоянието, на което се намираше странното кашляне, и за характера му.

Изведнъж настъпи тишина. Звукът бе изчезнал и бяха останали само поклащащите се от лекия вятър зелени стръкчета. Нещо в самотата, която го бе обгърнала, изглеждаше не на място. Свръхчовешките му смели усилия бяха отишли напразно, а отговорността му към хората, мръзнещи в дефилето, се беше изпарила във въздуха. Но Пит вече беше отвъд грижата, разбирането и усещането; можеше да изостави връзката си с живота и спокойно да умре под студеното северно слънце. Би било лесно да се отпусне и да пропадне в черната яма, откъдето няма връщане, но имаше нещо, което не се връзваше с картината, някаква илюзия разбиваше цялата му представа за смъртта.

Чифт ботуши, два износени кожени ботуша застанаха пред невиждащите очи на Пит на мястото, където преди имаше само стръкове дива трева. После някакви призрачни ръце го претърколиха по гръб и пред очите му изплува лице, оградено от празното небе — кораво лице с морскосини очи. Широкото чело бе оградено от сива коса като шлема на воин от фламандска картина. Старец на възраст над седемдесетте, облечен с дебело поло, се наведе и докосна лицето на Пит.

После, без да каже дума, с учудваща сила за човек на неговите години, повдигна Пит и го пренесе през възвишението. В крайните нишки на ума на Пит се появи почуда пред тази чиста случайност, пред чудото, което наистина бе станало, някой да го открие. На не повече от крачка от върха на хълмчето се намираше път; беше се свлякъл съвсем близо до малък черен път, който се виеше успоредно на бяла разпенена ледникова рекичка, а после навлизаше в тесен пролом на черни скали с вулканичен произход. И все пак шумът, който бе стигнал до слуха на Пит, беше дошъл не от водата, а от ауспуха на разбит, покрит с прах английски джип.

Като дете, което поставя куклата си на столче, старият исландец сложи Пит на предната седалка на джипа. После се качи зад кормилото и подкара разнебитената малка кола по виещия се път, като спираше тук-таме да отвори някоя врата за добитъка, операция, която стана още по-честа, когато навлязоха в друга хълмиста местност, отделена с огради от тучните зелени ливади с виещи се над тях ята дъждосвирци, излетели при шума на джипа. Спряха пред малка селскостопанска къща с бели стени и червен покрив. Пит се освободи от подкрепящите го ръце и сам влезе с клатушкане в дневната на хубавата къщичка.

— Телефон, бързо. Трябва ми телефон.

Сините очи се присвиха.

— Вие сте англичанин? — бавно попита исландецът със силен нордически акцент.

— Американец — нетърпеливо отвърна Пит. — Наблизо има двадесетина сериозно ранени хора, които ще умрат, ако не им пратим бързо помощ.

— Има и други в платото? — Старецът не можа да скрие учудването си.

— Да, да! — енергично кимна Пит. — Господи, приятелю, телефонът. Къде го държите?