Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Студът нарастваше и проникваше в просмуканите с пот дрехи, предизвикваше неконтролируемо треперене в цялото му тяло. Карфицата се изплъзна от пръстите му и той загуби няколко минути в опипване на мъха по земята, докато накрая откри малкото сребърно острие, което се заби на няколко милиметра под един от ноктите му. Беше почти благодарен за болката, защото тя показваше, че ръцете му още са способни да усещат. Продължи да трие карфицата по коприната, като внимаваше да не я изпусне отново.

Когато реши, че няма смисъл да търка повече, прекара карфицата по челото и носа си, като я покри с колкото може повече мазнина от тялото си. После взе два тънки конеца от червеното си сако и ги уви около карфицата. Трудната част от операцията още беше пред него, затова Пит се отпусна за миг и разтри пръсти като пианист, който се кани да започне Шопенов валс.

След като беше готов, той внимателно вдигна двете примки и мъчително бавно спусна карфицата в спокойната вода на локвата. Пое дълбоко дъх и загледа как водата се отдръпва под тежестта на метала. Тогава съвсем внимателно пръстите му издърпаха конците и карфицата заплува сама, задържана върху повърхността от мазнината и съпротивата на водата.

Само някое дете на Коледа, загледано в наредените под елхата подаръци, би могло да изпита това чувство на удивление, което Пит усети в този миг, докато наблюдаваше унесено как карфицата прави спокойно полукръг и накрая главичката й се насочва към магнитния север. Остана, без да помръдне, цели три минути, като се взираше в собственоръчно изработения си компас, уплашен да не би, ако мигне, карфицата да потъне и да изчезне.

— Да видим как проклетият ти компютър ще се пребори с това — измърмори Пит на въздуха.

Някой новак нетърпеливо би хукнал в посоката, указана от карфицата, с погрешното убеждение, че компасът винаги ще посочи действителния север. Но Пит знаеше, че единственото място, където компасът безпогрешно ще се насочи към Северния полюс, е малък район сред Големите езера между Съединените щати и Канада, защото там случайно Северният и магнитният полюс са слети. Като опитен навигатор той знаеше също така, че магнитният полюс лежи някъде под Принс ъф Уейлс айланд над Хъдсън бей, приблизително на хиляда и шестстотин километра под арктическия полюс и само на неколкостотин километра над Исландия. Това означаваше, че карфицата сочеше няколко градуса по̀ на север от запада. Пит изчисли, че отклонението на компаса му е около осемдесет градуса, което в най-добрия случай беше грубо предположение, но поне сега беше сигурен, че истинският север се намира приблизително под прав ъгъл от главичката на карфицата.

Пит си избра ориентир, извади примитивния си компас от водата и тръгна през мъглата. Не беше изминал и сто метра, когато усети процеждащата се от вътрешните рани на долната му устна кръв, разхлабените във венците му зъби и след всичко, което вече беше претърпял, болката от ритника на Рондхайм в слабините, която го караше да се движи със силно накуцване. Застави се да продължи да върви и упорито да се придържа към нишката, която поддържаше съзнанието му будно. Земята беше твърда и неравна и той скоро загуби представа колко пъти се беше препъвал и падал, притиснал ръце към гърдите си в напразен опит да спре мъчителната болка от спуканите ребра.

Щастието обаче не го напусна и след около час и половина мъглата изчезна, като му предостави възможност да се възползва от множеството горещи извори, край които минаваше, и да сверява посоката си с компасната карфица. Сега непрекъснато си избираше ориентири на север и продължаваше да върви към тях, докато не се убедеше, че се е отклонил. Тогава спираше, отново правеше справка с компаса си и започваше в същата последователност.

Двата часа станаха три. Трите часа четири. Всяка минута за него представляваше съсредоточено нещастие и страдание, огромна изгаряща болка и борба да запази контрола върху съзнанието си. Времето се стапяше в безкрайност, която — Пит го знаеше добре — щеше да изчезне едва когато се стовареше за последен път върху меката влажна трева. Въпреки цялата си решителност започна да се съмнява, че ще преживее следващите няколко часа.

Поставяне на единия крак пред другия, безкраен цикъл, който бавно тласкаше Пит все по-нататък и по-нататък към пълното изтощение. В мислите му сега нямаше място за нищо друго, освен за следващия ориентир, а стигнеше ли го, съсредоточаваше всеки грам от вече съвсем изчезващата енергия към новия. Логическото му мислене почти не съществуваше. Само когато доловеше някъде в крайчеца на ума си приглушен сигнал за тревога, който го предупреждаваше, че се е отклонил от курса си, той спираше край нова димяща сярна локва и сверяваше посоката си с компаса.