Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Пит се загледа в Лили, но не каза нищо. Напълно разстроен, умът му представляваше водовъртеж от недоверие, а мислите отчаяно се мъчеха да подредят обстоятелствата, които не можеха да бъдат разбрани. Като се имаше предвид как той самият се чувстваше, би могъл да повярва във всичко, но думите на Лили бяха прекалено ужасни, прекалено чудовищни, за да се възприемат.

— Господи, това е невъзможно. — Пит с мъка затвори очи и поклати глава изумен. — Това трябва да е някакъв безумен кошмар.

— Няма нищо кошмарно относно причината — увери го Лили. — Просто такъв е методът, по който действа лудостта на Кели и Рондхайм.

— Откъде си така сигурен?

— Сигурен съм — бях последният, когото упоиха, и дочух как Кели обясняваше на сър Ерик Маркс, че цялата неправдоподобна трагедия е рожба на компютрите на компанията „Хърмит“.

— Но с каква цел? Защо е цялата тази жестокост? Кели би могъл просто да ни качи на някой самолет и да ни пусне в океана без следа, без надежда някой да оцелее.

— Компютрите са строги съдници — уморено измърмори Лили, — те работят само с хладните факти. За съответните правителства хората, които страдат тук, са важни личности. Ти си бил на малкото парти у Рондхайм. Чул си обяснението на Кели защо се налага те да умрат — чрез смъртта им трябва да се отклони вниманието, да се спечели време, да се завладеят заглавията на медиите и умовете на световните лидери, за да може компанията „Хърмит“ да извърши преврата си без международна намеса.

Пит присви очи.

— Но това не обяснява садистичната жестокост.

— Не я обяснява — съгласи се Лили. — В очите на Кели обаче целта оправдава средствата. Изчезването по море навярно е било подадено в компютрите и те без съмнение са го отхвърлили в полза на по-добър план.

— Като поднасянето на труповете в подходящ момент.

— В известен смисъл да — бавно каза Лили. — Световното внимание при едно изчезване по море би отслабнало след седмица или десетина дни — издирването явно би се преустановило, след като не е възможно някой да оживее по-дълго в ледения Северен Атлантически океан.

— Разбира се — кимна Пит. — Изчезването на „Лакс“ е най-добрият пример.

— Точно така. Кели и богатите му приятели имат нужда от цялото време, което могат да си купят, за да се настанят в избраната от тях за завземане страна. Колкото по-дълго нашият Държавен департамент е съсредоточил вниманието си върху загубата на високопоставените си дипломати, толкова по-трудно ще му бъде след това да се справи с операциите на компанията „Хърмит“.

— И по този начин Кели ще може да се възползва от продължителното издирване. — Гласът на Пит беше тих, но сигурен. — А когато накрая надеждата започне да избледнява, той ще уреди някой исландец случайно да попадне на мястото на злополуката и на труповете. И Кели ще се възползва от нови две седмици, докато светът оплаква загиналите, а правителствените водачи са заети с надгробните си слова.

— Възможните варианти са точно пресметнати. Предполага се, че всички ние летим към северното имение на Рондхайм, за да прекараме един ден в лов на сьомга. Неговата група, екипът от компанията „Хърмит“, възнамерява да тръгне със следващия полет. Както и да е, това ще бъде версията, на която ще се даде гласност.

— А какво би попречило да ни намерят случайно по някое време? — попита Тиди, като внимателно попи капчица кръв от подутата уста на Пит.

— Това е почти невероятно. — Пит замислено огледа непосредственото им обкръжение. — Никой не може да ни види, освен ако не застане точно над нас. Прибави към това и факта, че навярно сме в най-рядко населената област на Исландия и шансовете да бъдем открити стават минимални до безкрайност.

— Значи положението ти е ясно — заключи Лили. — Сигурно са поставили хеликоптера в тясното дефиле здрав и са го разрушили тук, защото иначе не би им било възможно да инсценират правдоподобна катастрофа. Така или иначе мястото е съвършено неоткриваемо. Дори над нас да прелети спасителен самолет, той не би разполагала с повече от секунда, за да се забележат останките — шансът в най-добрия случай е едно към милион. Следващата стъпка е била да се разхвърлят телата ни наоколо. После, след две-три седмици на разлагане, и най-добрият съдебен медик единствено би могъл да заключи, че повечето от нас са умрели вследствие на нараняванията, получени от лъжливата катастрофа, а останалите от шок и от студ.

— Аз единственият, който може да ходи, ли съм? — рязко попита Пит. Счупените му ребра го боляха като хиляди рани, но изпълнените с надежда погледи и плахият оптимизъм в очите на хората, които знаеха, че смъртта им ще настъпи само след няколко часа, го накараха да пренебрегне болката.