Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

— Би ли могъл да си представиш великан с мускули като стволове на дървета?

— Предполагам — с очакване каза Лили, — че следващите ти думи ще бъдат: ако мислиш, че изглеждам зле, би трябвало да видиш как изглежда противникът ми .

— Ще те разочаровам. Не съм го докоснал и с пръст.

— Не си му оказал съпротива?

— Не.

По лицето на Лили се изписа явно недоумение.

— Стоял си така и си понесъл… понесъл си този страхотен бой, без да му отвърнеш?

— О, ще млъкнете ли и двамата? — В гласа на Тиди се чувстваше смесица от раздразнение и смут. — Ако някой от нас иска да се надява на избавление, трябва да изправим Дърк на крака. Не можем просто да си седим тук и да дрънкаме.

Пит приседна с мъка и в агония погледна през червената пелена на болката, а счупеното му ребро остро го преряза. Неразумното внезапно движение го накара да почувства едната си страна като стисната в гигантско менгеме и завъртяна. Той внимателно и плавно се наведе напред, докато можа да се озърне.

Гледката, която го посрещна, приличаше на епизод от някакъв кошмар. Той дълго се взира в нереалната сцена, след което се обърна към Тиди и Лили, а лицето му изразяваше пълно недоумение. После съзнанието му бавно започна да свързва нещата и донякъде се досети къде се намира. Протегна ръка да се закрепи и промърмори на себе си:

— Боже, това е невъзможно.

Още десет, може би двадесет секунди изминаха в буреносно мълчание. Пит седеше, скован и неподвижен като мъртвец, вторачен в разбития хеликоптер на десетина метра от тях. Назъбените останки от корпуса бяха потънали наполовина в калта на дъното на дълбоко дефиле, чиито стени се издигаха под остър ъгъл и сякаш се срещаха на височина тридесетина метра в исландското небе. Забеляза, че разбитата машина е голяма, навярно от класа „Титан“, който може да превозва до тридесет пътници. Какъвто и да е бил цветът на вертолета, сега той не можеше да се познае. Тенекиите зад кабината бяха нагънати като мех, а останалата част от туловището представляваше безброй усукани метални останки.

Първото страховито впечатление, което възникна в обърканото съзнание на Пит, беше, че никой не е оживял след катастрофата. Но ето че всички те бяха тук — Пит, Тиди, Лили, а също така пръснати по стръмните склонове на дефилето, в неестествени, изкривени от болката пози, групата мъже, които бяха стояли редом с Пит в ловната зала у Рондхайм, групата, която се бе противопоставила на Ф. Джеймс Кели и на компанията „Хърмит“.

Всички изглеждаха живи, но повечето бяха зле наранени — всячески извъртените им ръце и крака свидетелстваха за ужасно много надробени, счупени кости.

— Извинявам се, но трябва да задам неизбежния въпрос — с дрезгав глас смънка Пит, — какво… какво, по дяволите, се е случило?

— Не е това, което си мислиш — отвърна Лили.

— Какво тогава? Явно, че… Рондхайм е отмъквал всички ни нанякъде, когато хеликоптерът е катастрофирал.

— Ние не сме катастрофирали — обясни Лили. — Тези останки тук са от дни, може би от седмици.

Пит се взря невярващо в Лили, който сякаш се бе излегнал удобно на мократа земя, без да го е грижа за влагата, просмукваща се през дрехите му.

— По-добре ми обясни. Какво се е случило на тези хора? Как самият ти си се озовал тук? Всичко.

— Моята история не е кой знае каква — тихо започна Лили. — Хората на Рондхайм ме хванаха, докато слухтях около доковете на „Албатрос“. Преди да успея да открия нещо, те ме замъкнаха в къщата на Рондхайм и ме запратиха при тези господа.

Пит се приведе към Лили.

— И ти си доста зле. Я да те огледам.

Лили нетърпеливо му махна да се дръпне.

— Първо ме изслушай. После се измъкни бързо оттук и потърси помощ. Никой не е застрашен от смърт в резултат на раните си — Рондхайм се е погрижил за това. Най-голяма е опасността от измръзване. Температурата сега е към пет градуса. А в следващите няколко часа ще падне под нулата. След това студът и шокът ще се погрижат за първите от нас. А до сутринта в това проклето дефиле няма да има нищо, освен замръзнали трупове.

— Значи е работа на Рондхайм? Опасявам се…

— Ти не разбираш. Бавно вадиш пистолета си, майор Пит. Явно е, че поразиите тук изобщо не са предизвикани от нещастен случай. Веднага след като нашият садистичен приятел Рондхайм те превърна в желе, на всички ни биха по сериозна доза нембутал, а после много хладнокръвно и методично той и хората му ни започнаха един по един и ни строшиха по колкото кости сметнаха за нужно, за да изглежда, че сме пострадали при катастрофата на хеликоптера.