— Предложи ми толкова подробно описание на моя живот, час по час, откакто напуснах Вашингтон, така че ти ще ми кажеш.
— Никой не е съвършен, майоре. Загубих ви за два часа днес.
Пит изчисли наум времето си.
— Къде беше около обед?
— На южната част на острова.
— И какво правеше там?
Лили се извърна и огледа голото поле без какъвто и да е израз на лицето си.
— Точно в дванадесет и десет забивах ножа си в гърлото на един човек.
— Значи сте били двама, които сте държали под око „Гримси“.
— „Гримси“? О, разбира се, името на старата ви черупка. Да, попаднах на другия човек съвсем случайно. След като вие, адмиралът и госпожица Ройъл поехте на югоизток, ми хрумна, че може да хвърлите котва около мястото, където заедно с доктор Хънуел катастрофирахте. Прекосих полуострова, но стигнах там прекалено късно — гемията ви се оказа по-бърза, отколкото си мислех — вие бяхте започнали да рисувате, а адмирал Сандекър се забавляваше като турист. Самата картина на спокойните ви занимания ме заблуди напълно.
— Но не и конкурента ви. Той е имал по-силен бинокъл.
Лили поклати глава.
— Не, телескоп. С увеличение сто седемдесет и пет пъти, качен на триножник.
— Тогава отблясъкът, който видях от корабчето, е бил от рефлектора му.
— Ако слънцето го е огряло под определен ъгъл, отражението би могло да го издаде.
Пит замълча за миг и запали цигара. Запалката щракна необичайно силно сред пустото обкръжение. Погледна отново Лили.
— И ти си го убил с нож?
— Да, за съжаление, но нямах друг избор. — Лили се наведе над капака на волвото и прокара длан по челото си, явно измъчван от угризения. — Той… не му знам името, тъй като нямаше никакъв документ за самоличност, се беше привел над телескопа и говореше по портативното си радио, когато аз заобиколих една скала и буквално се блъснах в него. Вниманието и на двама ни беше приковано в корабчето ви. Той не очакваше мен и аз не очаквах него. За свое нещастие, той започна първи и без да се замисли. Извади сгъваем нож от ръкава си — доста старомоден похват — и скочи към мен. — Лили безпомощно сви рамене. — Горкият се опита да ме наръга, вместо да замахне косо — сигурен признак за любител. Би трябвало да го пленя за разпит, но се разпалих и обърнах собствения му нож срещу него.
— Колко жалко, че не си го засякъл пет минути по-рано — подхвърли Пит.
— Защо?
— Вече е бил съобщил координатите ни на приятелите си, които пристигнаха, за да ни довършат.
Лили озадачено погледна Пит.
— И защо? Само за да откраднат няколко рисунки и кофа с риба?
— Нещо много по-важно. Реактивен самолет.
— Знам. Загадъчният ви черен реактив. Беше ми хрумнало, че е възможно да го потърсите, когато видях накъде се отправете, но в доклада ви не се споменаваше точно…
Пит го прекъсна с измамно приятелски глас.
— Знам със сигурност, че адмирал Сандекър не е имал контакти с вашите хора или с агенцията ви, откакто напусна Вашингтон. Той и аз сме единствените, които знаем какво имаше в доклада… — Пит замълча, защото изведнъж се сети. — Освен…
— Освен секретаря от консулството, който го написа на машина — усмихнат завърши Лили. — И ви поздравявам, коментарът ви беше добър. — Лили не си направи труда да обясни как секретарят от консулството му е предал доклада, а и Пит реши, че не е нужно да го пита. — Кажете ми, майоре, как е възможно да се измъкне потънал самолет само със скицник и въдица?
— Жертвата ти е знаела отговора. Видяла е мехурчетата ми по повърхността през телескопа си.
Лили присви очи.
— Имали сте леководолазен костюм — заяви той безизразно. — И как? Наблюдавах ви, докато потеглихте, и не забелязах нищо. Гледах и вас, и адмирала от брега и никой от двама ви не се отдели от дока за повече от три минути. А след това, когато падна мъглата, престанах да ви виждам.
— Националната разузнавателна агенция няма монопол върху потайните, хитри ходове — заяви Пит, което накара Лили да се изчерви. — Да седнем в колата и ще ти разкажа за още един обикновен ден от живота на Дърк Пит.
И така, Пит се отпусна на задната седалка, качи крака на облегалката на предната и разказа на Лили за събитията, откакто „Гримси“ бе напуснал пристана на Фирие до завръщането му. Описа му всичко, което знаеше със сигурност, и онова, което само подозираше, освен една неясна и неканена мисъл в съзнанието си — нещо, свързано с Кирсти Фирие.
— Значи избрахте за ваш злодей Оскар Рондхайм? — измърмори Лили. — Досега не сте ме убедили с нито едно сериозно доказателство.
Читать дальше