Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

— Изглеждаш така дяволски сигурен в себе си — измърмори Сандекър. — Колкото и да мразя онзи мръсник, убиеца, трябва да му призная, че действа умно. Би могъл вече да е намерил липсващия си самолет и да е убеден, че останките няма да го издадат.

— Вярно е, би могъл да извърши оглед по повърхността, но този път — за първи път — ние имаме предимство. Никой не беше свидетел на нападението. Децата, които откриха Хънуел и мене на брега, казаха, че са се заинтересували едва след като са видели „Юлисис“ да се спуска към сърфа, а не преди това. А и фактът, че приятелите ни убийци не са ни видели сметката, когато им е било най-удобно, вместо да пристигнат в къщата на лекаря много след това, показва, че не са били наблюдатели от сушата. Или накратко, аз съм единственият оцелял, който е наясно къде да търси…

Пит изведнъж млъкна, а погледът му се прикова върху писеца и милиметровата хартия. Черните линии започнаха да се издигат над едно малко възвишение и да очертават хълмче с височина три-четири метра над гладкото песъчливо морско дъно.

— Мисля, че го открихме — спокойно съобщи той. — Направете кръг към пристанището и задръжте курс едно-осем-пет, господин адмирал.

Сандекър завъртя щурвала и направи завой на юг от двеста и седемдесет градуса, като накара „Гримси“ да се залюлее от вълните на собствената си диря. Този път на писеца му трябваше повече време, но пак отбеляза височина от четири метра, преди да падне на нулата.

— Каква е дълбочината? — попита Сандекър.

— Четиридесет и четири метра — отвърна Пит. — Ако съдя по показанията, току-що го подминахме напряко.

След няколко минути „Гримси“ вече бе закотвен над показаното от ехолота място. Брегът се намираше почти на километър и половина, а там големите скали сивееха вертикално и се виждаха по-отчетливо от всякога под северното небе. В същия миг се появи слаб бриз и накъдри повърхността на вълните. Беше първо предупреждение — сигнал за предстоящо разваляне на времето. Пит усети, че заедно с бриза и някакво предчувствие кара вратът му да настръхне. За първи път започна да се чуди какво ли щеше да открие под студените води на Атлантика.

Ясното и безоблачно синьо небе остави слънцето да прежуля и Пит се почувства в черния си неопренов леководолазен костюм като в прилепнала до кожата сауна, докато проверяваше регулатора за подаване на въздух. Би предпочел по-нов модел, но просяците нямат право да избират. Реши, че все пак е имал късмет, защото се намери млад служител в консулството, който обичаше подводния спорт и разполагаше с екипировката. Прикрепи регулатора към дюзата на едната кислородна бутилка. Беше успял да намери само две единични. Стигаха му за петнадесетминутно гмуркане, макар това да беше малко време за дълбочина над четиридесет метра. Единствената му утеха беше, че няма да стои достатъчно дълго долу, за да се тревожи за декомпенсацията след това.

Последното, което видя на „Гримси“, преди да го обгърнат синьо-зелените води, беше адмирал Сандекър, който сънено крепеше въдица с двете си ръце, и Тиди, облечена с неговите чудати дрехи, с прихваната от плетената шапка кестенява коса, която внимателно разглеждаше исландския бряг. Прикрит от всеки, който би могъл да го види от скалите, Пит се спусна покрай стената зад щурвала и се превърна в част от огромния океан. Тялото му беше напрегнато. Не можеше да си позволи грешки без партньор при гмуркането.

Ледената вода, която преряза потното му тяло, едва не го накара да припадне. Като използваше въжето на котвата за указател на посоката, той започна спускането, като оставяше само ленивите мехури да се въртят и да се издигат след него. Колкото повече се спускаше, толкова светлината намаляваше и видимостта се скъсяваше. Провери двата си жизненоважни уреда. Инструментът за дълбочина показваше двадесет и седем метра, а подводният му часовник — две минути, откакто бе във водата.

Дъното постепенно се появи пред погледа му. Автоматично преглътна за трети път, за да облекчи тъпанчетата си, и го порази цветът на пясъка — съвсем черен. За разлика от повечето места по света, където пясъкът по дъното е бял, исландската вулканична дейност тук бе оставила килим от меки абаносови зрънца. Забави движенията си, запленен от странната картина — тъмния килим под огромното покривало от синьо-зелена вода. Имаше видимост около единадесет метра — доста добре за тази дълбочина.

Инстинктивно се извъртя на триста и шестдесет градуса. Не се виждаше нищо. Погледна нагоре и смътно различи някаква сянка над себе си. Беше малка група риба треска, която се спускаше към дъното за любимото си ядене от скариди и раци. Погледа за малко бавното им плъзгане отгоре, плоските им тела с цвят на черна маслина, изпъстрени със стотици кафяви точици. Жалко, че адмиралът не може да хване една от тях, помисли си. И най-дребната тежеше поне тринадесет килограма.