Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

Пит заплува в разширяващи се кръгове около въжето на котвата — очертаваше следа в пясъка отдолу, за да знае къде се намира. Под водата често му се струваше, че вижда фантастични картини — страхът помагаше предметите да придобият огромни размери. На петата си обиколка забеляза някакво тъмно очертание през синята мъгла. Бързо размаха плавници и се приближи към него. След тридесет секунди надеждите му се разбиха и изчезнаха. Оказа се силуетът на голяма назъбена скала, стърчаща от дъното като забравен и набръчкан насред пустинята аванпост. Той без усилия се плъзна покрай огладените й от теченията стени, като се мъчеше да овладее замъгленото си от бързото спускане съзнание. Ехолотът едва ли беше засякъл това, мислеше си. Краят беше прекалено кос, за да прилича на корпуса на самолет.

После видя нещо върху пясъка само метър-два по-далеч. Черната боя по отчупената и изкривена врата така се сливаше с черния пясък, че едва я забеляза. Доплува до нея и се отдръпна изненадан, когато един голям омар набързо напусна новия си дом. По вътрешната облицовка нямаше никакви отличителни знаци. Пит трябваше вече да действа много бързо. Самолетът сигурно беше наблизо, но му се налагаше да отвори клапана за резервния въздух, което му оставяше възможност само за няколко минути дишане, а това едва му стигаше да стигне до повърхността.

Не му отне много време да го открие. Самолетът лежеше по корем, беше счупен на две в резултат от удара. Дишането му стана по-трудно и явно трябваше да отвори клапана. Издърпа го и пое нагоре. Водният таван над главата му бавно ставаше по-светъл, докато той го приближаваше заедно с мехурите си. На десет метра спря и се огледа за кила на „Гримси“ — трябваше да се покаже, без да го забележат от брега. Корабът седеше като дебела патица с прибрани към корема крака и се поклащаше пиянски заедно с вълните. Беше се обърнал на сто и осемдесет градуса и сега дясната му страна беше към брега.

Издърпа се на палубата и като свали кислородните бутилки, изпълзя до кабината при щурвала. Сандекър, без да вдига глава, бавно закрепи въдицата си на перилото и също така бавно дойде и се приведе в отвора на вратата.

— Надявам се да си имал повече късмет от мен.

— Намира се на тридесет метра от дясната ни страна — докладва Пит. — Не ми остана време да огледам вътрешността — въздухът ми съвсем свърши.

— По-добре свали този костюм и изпий чаша кафе. И лицето ти е посиняло като вятърна мелница върху сервиз за хранене.

— Дръжте кафето топло. Ще си отдъхна, щом свърша работата, за която сме дошли. — Пит се отправи към вратата.

Сандекър го изгледа строго:

— Няма да ходиш никъде в следващия половин час. Има достатъчно време. Още е рано. Безсмислено е да се пренапрягаш. Като всички гмуркачи знаеш последствията от повторното гмуркане. Да се потапяш отново, преди да е минал половин час, е чиста лудост. — Замълча, за да бъдат осмислени думите му. — Виждал си хора, които са пищели като одрани от агонизиращата болка. Виждал си онези, които са оживели, но са останали парализирани. Дори да можех да летя с тая гемия, не бих успял да те откарам до Рейкявик за по-малко от два часа. Прибави още два за пътуване до Лондон и до най-близката камера за декомпресия. Няма начин, приятелю. Слез долу и си почини. Ще ти кажа, когато дойде време да се гмуркаш отново.

— Няма да споря, господин адмирал, печелите. — Пит смъкна ципа на леководолазния си костюм. — Все пак мисля, че е по-разумно да се покажа на палубата, така че и тримата да се виждаме.

— Кой ще гледа? Брегът е пуст, а не сме срещали друг кораб, откакто сме излезли от пристанището.

— Брегът не е пуст. Имаме си един наблюдател.

Сандекър се обърна и погледна покрай водата към скалите.

— Може и да остарявам, но още не ми трябват очила. Да пукна, ако виждам нещо.

— Вдясно зад оная скала, която стърчи от самата вода.

— Нищо не забелязвам от толкова далече. — Той присви очи и погледна странично към мястото. — Ако взема бинокъла, ще е същото като надникване през ключалка, където откриваш чуждо око. Защо си толкова сигурен?

— Имаше отражение. Слънцето блесна върху нещо за миг. Трябва да е било бинокъл.

— Нека зяпат. Ако някой ни попита, ще обясним, че на Тиди й е било лошо и е лежала на койката долу.

— Това извинение ще свърши работа — усмихна се Пит. — Доколкото в тая дивотия не могат да отличат Тиди от мен.

Сандекър се засмя.

— През бинокъл и от разстояние километър и половина дори собствената ти майка не би могла да види разликата.