Джеймс Чейс - Ще се смея последен. Айсберг

— Две трети от резервоара са пълни.

Умът на Сандекър работеше като сметачна машина.

— Идеално е за нас. И няма защо да пестим, след като Рондхайм ще плаща сметката. — Със самодоволно и весело изражение той бутна лостовете до края.

„Гримси“ седна на кърмата си и пое през синьото набръчкано море, като носът му разделяше две гигантски завеси от пяна. Не може да се каже, че изчислението на Сандекър за времето беше особено точно. Тиди внимателно се изкачваше по стълбата откъм салона, като крепеше поднос с три чаши кафе, когато адмиралът пришпори стърлингите. Внезапното ускорение беше съвсем неочаквано за нея — подносът излетя във въздуха, а тя изчезна в салона като издърпана назад от невидима ръка. Нито Пит, нито Сандекър станаха свидетели на водевилното й падане.

Тридесет секунди след това тя отново се появи в кабинката при щурвала с отметната от гняв глава, с провиснала на клечки мокра коса и изцапана от кафето блуза.

— Адмирал Джеймс Сандекър — извика тя и пискливият й глас заглуши рева на стърлингите, — когато се върнем в хотела, можете да добавите във вашата сметка цената на нова блуза и разхода за посещение при фризьор.

Сандекър и Пит изгледаха Тиди с пълно неразбиране.

— Можех да се попаря и сега да съм в болница — продължи Тиди. — Ако искате да изпълнявам ролята на стюардеса при това пътуване, предлагам да проявите малко повече уважение. — С тези думи тя се завъртя и изчезна в салона.

Сандекър сключи вежди.

— Какво, по дяволите, беше това?

Пит сви рамене.

— Жените рядко ти обясняват.

— Прекалено млада е за критическа възраст — измърмори Сандекър. — Трябва да й е дошъл цикълът.

— Каквото и да е, ще ви струва нова блуза и една фризура. — Пит в ума си поздравяваше Тиди за пресметливата й агресивност.

На Тиди й отне десет минути да приготви нов малък чайник с кафе. Като се съобразяваше с наклона при кърмата на „Гримси“, докато корабът се издигаше и спускаше при движението на вълните, тя направи лично постижение в сръчността си, като успя да стигне до кабинката, без да е разляла и капка от трите чаши, които упорито стискаше. Пит не можа да скрие усмивката си — той отпиваше от кафето и гледаше тъмносинята вода под старото корабче. Но когато се замисли за Хънуел, за Фирие, за Матаджич, за О’Райли, вече не му беше весело.

Не се усмихваше и докато наблюдаваше как играе писецът, който отбелязваше на милиметрова хартия показанията на ехолота за морското дъно. То сега беше на четиридесет метра. А не се усмихваше, защото някъде долу в дълбините имаше самолет с мъртъв екипаж и той трябваше да го намери. Ако му провървеше, ехолотът щеше да отбележи необичайна издатина по дъното.

Определи разположението на скалите и продължи да се надява.

— Сигурен ли си за курса при търсенето? — попита го Сандекър.

— Двадесет процента съм сигурен и за осемдесет само предполагам — отвърна Пит. — Бих могъл да променя съотношението, ако знаех къде точно е „Юлисис“.

— Съжалявам, вчера нямаше кой да ме осведоми какво си намислил. Аз отправих официална молба за спасителни действия само няколко часа след катастрофата ти. Спасителното поделение на Военновъздушните сили в Кефлавик е изтеглило машината от водата с един от огромните си хеликоптери. Трябва да им признаеш заслуженото. Бива си ги.

— Тази припряност ще ни излезе скъпо — измърмори Пит.

Сандекър замълча, за да промени малко курса.

— Провери ли леководолазния костюм?

— Да, всичко е наред. Напомнете ми да почерпя хората от консулството, когато се върнем. Да се преоблекат и да се престорят на рибари с лодка за стръв за толкова кратко време е добре свършена работа. За всеки, който би ги наблюдавал с бинокъл от морето, срещата с тях би изглеждала съвсем невинна. Прехвърлянето на леководолазните костюми стана така ловко и незабелязано, че аз самият едва го видях, след като бях само на три метра от тях.

— Не ми харесва замисълът. Това гмуркане крие опасности, а опасностите водят до смърт. Искам да ти напомня, че не пращам хората си на работа, която обикновено не бих им позволил, и не ги карам да се гмуркат без необходимите предпазни мерки. — Сандекър прехвърли тежестта си от единия крак на другия. Действаше против собствените си правила и притеснението ясно личеше по лицето му. — Какво се надяваш да намериш долу, освен разбития самолет и подпухналите трупове? Откъде знаеш, че някой вече не ни е изпреварил?

— Има известна вероятност у някой от труповете да открия удостоверение за самоличност, което да ни отведе към човека зад цялата тази объркана загадка. Дори само тази възможност оправдава опита ни да открием останките. Още по-важен е самият самолет. Отличителните му знаци и символи са скрити под черната боя и по него не се различава нищо, освен силуета. Този самолет, господин адмирал, е единствената ни реална улика към убийците на Хънуел и Матаджич. Има нещо, което черната боя не може да покрие — това е серийният номер на двигателя или поне на отливката върху турбината под кожуха. Ако открием самолета и установим цифрите, няма да ни е трудно да стигнем до производителя, да проследим на кой самолет е поставен двигателя, а след това и собственика му. — Пит се поколеба за миг и намести ехолота. — А отговорът ми на втория ви въпрос е „няма начин“.