Орхан Памук - Сняг

Тургут бей заяви, че „още на мига“ тръгва за срещата в хотел „Асия“. И за да се облече и подготви, напусна стаята заедно с Кадифе.

Ка се приближи до Ипек, тя седеше на същото място, отдето допреди малко бе гледала телевизия с баща си. Седеше си тъй, сякаш все още се облягаше на бащиното рамо.

— Ще те чакам в стаята си — прошепна Ка.

— Обичаш ли ме?

— Обичам те много.

— Това истина ли е?

— Да, истина е.

Помълчаха. Проследявайки погледа на Ипек, Ка се извърна към прозореца. Снегът бе завалял наново. Явно отдавна запалена, уличната лампа пред хотела изглежда бе светила напусто, щом, макар и да осветяваше едрите снежинки, не бе успяла да прогони сгъстяващия се мрак.

— Ти излез от стаята. Тръгнат ли, веднага ще дойда — промълви Ипек.

Само че Ипек не дойде веднага. И това се превърна в едно от най-големите изтезания в живота на Ка. Припомни си как заради опустошителната болка, която му причиняваше очакването, той изпитваше страх да се влюби. Бе се хвърлил върху леглото още с влизането си в стаята, после тутакси се надигна, пооправи омачканите си дрехи, изми ръцете си, усети как кръвта се оттегля от ръцете и устните му, вчеса се с треперещи пръсти, сетне, съглеждайки отражението си в стъклото на прозореца се разроши, и съобразявайки, че всичко това бе отнело изключително малко време, с ужас се загледа през прозореца.

Най-напред трябваше да се убеди сам, че Тургут бей и Кадифе излизат. А може би, докато Ка е бил в банята, вече да са излезли? Ако бяха тръгнали обаче, Ипек щеше да е дошла. Възможно е пък Ипек да се е отбила в стаята, която видя вчера, и сега бавно да се гримира и парфюмира. Намерението да се прахосва време за подобни неща, вместо да бъдат заедно, бе изключително погрешно! Не знае ли колко я обича? Такава чак непоносима болка като тази, която изпитваше в момента, не бе го и докосвала. Ще го сподели с Ипек, когато дойде, но ще дойде ли? Все повече се убеждаваше, че Ипек в последния момент е променила решението си и няма да дойде.

Видя как към хотела приближава екипаж, как Захиде ханъм и рецепционистът Джавит помагат на опиращия се върху Кадифе Тургут бей да се качи, как дръпват спуснатите отстрани мушами. Но екипажът не потегли. Едрите снежинки, които на уличното осветление изглеждаха още по-едри, се трупаха по навеса и си оставаха там. На Ка му се стори, че времето е спряло, мислеше, че ще полудее. Тичешком пристигна Захиде ханъм и подаде нещо, Ка не видя какво, на пасажерите. Щом екипажът потегли, сърцето на Ка заби лудо.

Но Ипек не идваше.

Каква е разликата между мъчителното очакване и любовта? Мъчителното очакване, също като любовта, възникваше в точка високо в стомаха, в коремните мускули, сетне поемаше от този център и завладяваше гърдите, чатала и челото, вцепеняваше цялото тяло. Вслушан в хотелските шумове, той се опитваше да си представи какво прави в този момент Ипек. Взе преминаващата по улицата жена, която изобщо не приличаше на нея, за Ипек. Как прекрасно валеше снегът! Колко прекрасно беше да забравиш за миг, че очакваш! В детството, когато слизаше в училищната столова за ваксинация и сред миризмата на йод и на пържено си навиваше ръкава, докато си чакаше реда, коремът го свиваше по същия начин; искаше му се да умре. Искаше му се да си е в собствената стая, у дома. Искаше му се да е в разхвърляната си стая във Франкфурт. Каква колосална грешка бе допуснал, идвайки тук! Сега и стихотворение не му идваше в ума. Болката му пречеше дори да гледа трупащия се върху пустата улица сняг. Хубаво беше все пак, че е пред топлия прозорец, докато снегът вали; беше за предпочитане, пред това да умре, защото можеше да умре, ако не дойде Ипек.

Токът спря.

Прие го като отправен към него знак. Дали пък Ипек не е знаела, че токът ще спре, и по тази причина не идва? Очите му търсеха каквото и да било раздвижване в тъмната заснежена улица, което би го разсеяло за малко. Зърна камион, военен камион ли беше, или мираж, досущ като гласовете, които дочуваше откъм стълбите. Никой нямаше да дойде. Дръпна се от прозореца и се хвърли по гръб на кревата. Болката в корема се бе превърнала в издълбоко мощно страдание, в безизходност, претоварена с разкаяние. Мислеше си, че е пропилял целия си живот, че ще умре тук от злощастие и самота. Без да намери сила да се свре отново в своята малка франкфуртска миша дупка. Душата му се измъчваше и страдаше не защото беше нещастен, а защото, само да беше малко по-умен, животът му би бил къде по-щастлив. Най-страшното бе, че никой не забелязваше нещастието и самотата му. Ако Ипек го бе забелязала, би дошла без да се бави и секунда! Единствено майка му, стига да знаеше за състоянието му, единствено тя щеше да го ожали, щеше да го помилва по косата и да го утеши. През заледилите се в краищата си стъкла се виждаха бледите светлини на Карс и оранжевеещите прозорчета на домовете. Прииска му се снегът да вали със същия ритъм дни, месеци наред, да затрупа града така, че никой повече да не го открие, да заспи в леглото, на което бе се опънал и да се събуди в една слънчева утрин на детството си, заедно с мама.