Орхан Памук - Сняг

— Не отивайте, ако не желаете, достатъчно сте се намъчили заради другите.

Ка отбеляза мярналата се по лицето на Ипек сянка, ала в ума му бе дошло ново стихотворение. Седна безмълвно на стола до кухненската врата, зает допреди малко от загледаната във филма и заливаща се в сълзи Захиде ханъм, и преизпълнен с оптимизъм, взе да записва новодошлото стихотворение.

Когато приключи окончателно творбата си, доста по-късно щеше да я озаглави, вероятно не без ирония, „Ще бъда щастлив“, в стаята, без да го забележи, влезе Кадифе. Тургут бей скочи от мястото си, прегърна я и я целуна, попита къде е била и защо ръцете й са толкова ледени. От окото й се процеди сълза. Отвърна, че е била при Ханде. Закъсняла да си тръгне и за да не пропусне сериала, останала да го гледа у тях. „Как е нашето момиче?“ — попита Тургут бей (визираше Мариана), ала без да дочака отговора на Кадифе, мина към темата, обезпокоила цялото му същество, и набързо разказа какво е научил от Ка.

Кадифе не се задоволи единствено с преструвката, че за първи път чува всичко това, а се направи и на ужасно изненадана от присъствието на Ка в мига, когато го забеляза.

— Колко се радвам да ви видя тук — изрече тя, понечвайки да си покрие главата, но не го стори, настани се срещу телевизора и започна да съветва баща си.

Изненадата на Кадифе изглеждаше тъй убедителна, че щом се захвана да уговаря баща си да иде на срещата и да подпише прокламацията, на Ка му се стори, че играе роля за пред баща си. Това подозрение би могло да се окаже и вярно, когато, според искането на Тъмносиния, прокламацията бъде публикувана извън страната, ала по преминалия през лицето на Ипек страх Ка прозря, че има и друга причина.

— Ще дойда с вас в хотел „Асия“, татенце — каза Кадифе.

— Не желая заради мен да те сполети някоя беда — отвърна Тургут бей в тон със сериалите, които гледаха заедно и в тон с книгите, които четяха заедно.

— Участието ви в тая работа, татенце, може да ви изложи на опасност — рече Ипек.

Докато Ипек говореше на баща си, Ка осъзна, че тя казва нещичко и на него, че като всички в тази стая се изразява с двусмислия, че когато отбягва погледа му или пък начесто го търси, подчертава и двата смисъла. Доста по-късно Ка щеше да отбележи, че всички, с които се бе срещал в Карс — с изключение на Неджип — се изразяваха двусмислено с някаква инстинктивна хармоничност и щеше да се запита кое я обуславя — бедността, страхът, самотата, изолираният живот? Ка разбираше, че изричайки „Не отивайте, татенце“, Ипек предизвиква Ка и едновременно, говорейки за прокламацията и за привързаността към баща си, всъщност го уведомява за връзката на Кадифе с Тъмносиния.

Ето как Ка се оказа въвлечен в нещо, което по-късно щеше да определи като „най-задълбоченият иносказателен разговор в живота ми“. Бе осъзнал напълно, че не успее ли сега да убеди Тургут бей да напусне хотела, никога повече не ще може да се люби с Ипек, прочете го в предизвикателните й очи и реши, че това е последният шанс в живота му да се усети щастлив. Когато заговори, Ка включи целия арсенал от слова и умозаключения, необходими за убеждаването на Тургут бей и едновременно с това подчерта умозаключенията, които предизвикваха алюзии за напразно пропилян човешки живот. Това пробуди у Тургут бей желанието все някак да бъдат овъзмездени левите му младежки идеали, дето лека-полека биваха забравяни. Докато в стремежа си да убеди Тургут бей говореше за необходимостта да стори нещо за другите, да усети отговорност за бедността и страданията на страната си, за цивилизационната воля, за чувството на неафиширана солидарност, една необичайна откровеност внезапно овладя душата му. Бе си припомнил левичарските си младежки тежнения, решимостта си да не остане само един редови, отвратителен турски буржоа като другите, носталгията по живота сред книги и идеали. С вълнението на двайсетгодишен той изреди наново пред Тургут бей своите упования, изтормозили майка му, противопоставяща се, с основание, на копнежа на сина си да стане поет, упования, заточили го най-накрая в една миша дупка във Франкфурт, където погубил целия си живот. От друга страна усещаше, че пламенността в словата му носи за Ипек и смисъла „със същия плам копнея да се любя с тебе“. Струваше му се, че левичарските фрази, объркали живота му, най-сетне могат да свършат работа, и че благодарение на тях ще се люби с Ипек; отдавна не им хващаше вяра и смяташе, че няма по-голямо житейско щастие от това да прегърне красиво и умно момиче и да може да пише в някое кътче своите стихове.