Орхан Памук - Сняг

Все пак се зарадвах да срещна следи от безсмъртната енергия, поддържаща мегаполисите — павилионите за дьонер-кебап 30 30 Дьонер-кебап — в българския език нормативната форма е дюнер-кебап, в превода на романа е съхранено турското произношение. — Бел. NomaD. , за сладолед, пътническите агенции и сексмагазините по улиците край централната гара. Настаних се в хотела, обадих се по телефона на млад турко-немец, почитател на литературата, поканил ме, по мое настояване, да изнеса лекция в Народния дом, и после се срещнах с Таркут Йолчюн в италианското кафене на гарата. Бях научил телефона му от сестрата на Ка. Този шейсетгодишен добронамерен и уморен мъж бе човекът, който познаваше най-добре Ка от годините на неговия франкфуртски период. Беше дал показания пред полицията при разследването на смъртта му, беше уведомил семейството му в Истанбул, с което беше установил връзка, беше помогнал за изпращането на трупа в Истанбул. По онова време смятах, че ръкописът на поетичната му книга (беше ми съобщил, че го е приключил четири години след завръщането си от Карс) е сред вещите му в Германия, така че запитах баща му и сестра му какво е станало с тях. Те тогава помолиха да ида аз в Германия, да прибера вещите му и да опразня квартирата, понеже нямали сили да го сторят сами.

Таркут Йолчюн бил от първите бежанци, пристигнали във Франкфурт в началото на 60-те. Години наред работил като учител и съветник в турските дружества и благотворителни организации. Имал син и дъщеря, тутакси ми показа техни снимки, родени били в Германия, следвали в университета, с което се гордееше, а и франкфуртските турци го тачеха; все пак и върху неговото лице забелязах печата на онази неповторима самота и пораженчество, характерен и за първото поколение живеещи в Германия турци, и за политическите изгнаници.

Таркут Йолчюн най-напред ми показа малката пътна чанта, с която е бил Ка, когато са го застреляли. Полицията му я предала срещу подпис. На мига я отворих и настървено затършувах из нея. Открих пижамите, които преди осемнайсет години Ка бе купил в Нишанташъ, зелен пуловер, прибор за бръснене, четка за зъби, чифт чорапи, чисто бельо и литературните списания, които му пращах от Истанбул, но не и зеления бележник със стихотворенията.

По-късно, докато си пиехме кафето и зяпахме как сред множеството на гарата двама възрастни турци, чистейки пода, си бъбреха и се смееха, той ми каза:

— Орхан бей, вашият приятел бе доста самотен човек. Освен мен във Франкфурт никой друг не знаеше с какво се занимава.

И отново обеща да ми разкаже всичко, каквото знаеше.

Първо минахме между постройките на стогодишната фабрика зад гарата и старата казарма и стигнахме до сградата, близо до „Гутлойщрасе“, в която Ка е живял последните осем години. Не открихме собственика, та да ни пусне в сградата и да ни отвори квартирката на Ка, гледаща към градина с детски кът и малък площад. Докато чакахме в лапавицата да ни отворят олющената стара врата, аз наблюдавах, ама така, сякаш си ги спомнях, занемарената градинка, бакалийката встрани и тъмните витрини на магазина за алкохол и вестници, които Ка ми бе описвал в писмата си и в редките ни чувания по телефона (с някаква параноична мнителност Ка не обичаше телефонните разговори с Турция, защото смяташе, че се подслушват). Пейките близо до люлките в градината, където през летните вечери Ка присядаше, за да пие бира с италиански и югославски работници, сега бяха обилно отрупани със сняг.

Поехме към гаровия площад, следвайки маршрута, изминаван през последните години от Ка на път за Общинската библиотека. И като Ка, комуто се харесваше да върви сред забързаните за работа хора, ние влязохме през един от входовете в гарата, минахме през подземния базар, после покрай сексмагазините, павилионите за туристически сувенири, сладкарниците и аптеките на „Кайзерщрасе“, закрачихме все край трамвайната линия и излязохме на площад „Хауптвахе“. Поздравявайки се с някои кюрди и турци от павилионите за дьонер-кебап, за кебапчета и за плодове и зеленчуци, Таркут Йолчюн ми обясни, че всички тия хора всяка сутрин казвали „Добро утро, професоре“ на Ка, който на път за библиотеката минавал оттук в един и същи час. Посочи ми големия магазин в края на площада: „Кауфхоф“ — бях го питал преди това за него. Казах му, че Ка е дошъл в Карс с палто, закупено оттук, но не приех предложението му да влезем вътре.

Франкфуртската общинска библиотека, посещавана от Ка всяка сутрин, бе модерна и безлична сграда. С типичните за подобни библиотеки посетители: домакини, старци, убиващи времето си, безработни, неколцина турци и араби, кикотещи се студенти, подготвящи курсовите си работи, както и вечни студенти; и още: дебелаци, сакати, луди и умствено изостанали. Младеж, от чиято уста се стичаше слюнка, вдигна глава от страницата на илюстрованата книга, която разглеждаше, и ми се изплези. Настаних своя спътник, притеснен от наличието на толкова много книги, в кафенето на приземния етаж и се отправих към лавиците с английска поезия, затърсих в читателските картони името на своя приятел, а срещу името му видях записано: Одън, Браунинг, Колридж… Всеки път, зърнех ли подписа на Ка, очите ми се наливаха със сълзи заради моя приятел, прекарал живота си в тази библиотека.