Орхан Памук - Сняг

— Стига ми и да съм щастлив.

— Хайде, върви, върви — извика Тъмносиния. — И знай, че човек, който се задоволява единствено с това да е щастлив, никога не е щастлив.

Ка остана доволен, че се разделя с Тъмносиния, ала тутакси осъзна и дяволската зависимост, която го обвързваше с него: зависимост по-дълбока от обичайното любопитство, от ненавистта и щом напусна стаята, със съжаление проумя, че съчувства на Тъмносиния. Приближилата го добронамерена и умислена Ханде сега му се стори прекалено простодушна и глуповата, ала надменността му се сломи бързо. Ококорила очи, Ханде изпрати поздрави на Кадифе и държеше тя да знае, че сърцето й ще бъде с нея независимо дали ще си открие главата по телевизията тази вечер (така го и каза — по телевизията, а не на театралната сцена) и обясни на Ка откъде да мине, за да не привлече вниманието на полицията на излизане от квартирата.

Ка я напусна забързано, обезпокоен, но още на долния етаж седна на първото стъпало до входа, там, дето бяха наредени обувките, понеже в главата му дойде ново стихотворение — извади бележника от джоба си и го записа.

Това бе осемнайсетото стихотворение, което Ка написа в Карс и ако не бяха бележките към собствените му творби, никой не би разбрал, че то съдържа препратки към различни хора, с които бе имал подобен тип изтъкани от обич и ненавист отношения: в лицея „Теракки“ в Шишли (Ка тогава бе в средните класове) учеше синът на богаташко семейство с фирма за доставки — синът бе балкански шампион по конни надбягвания, бе разглезен, но достатъчно независим, за да привлече вниманието на Ка; там учеше и синът на една беларускиня, съученичка и приятелка на майка му от лицея — загадъчно момче с млечнобяло лице, израснало без баща, без братя и сестри, което още като лицеист употребяваше наркотици, не се привързваше към нищо и знаеше всичко; когато Ка получаваше военното си образование в Тузла, привлекателен, мълчалив, затворен в себе си младеж от съседната рота причиняваше на Ка дребни неприятности (криеше му фуражката, например). В стихотворението се опитваше да успокои объркания си мозък чрез думата „Ревност“, така и озаглави стихотворението си, обединяваща тайната любов и откритата ненавист, които го обвързваха с всички тези хора, ала и посочваше, че проблемът е къде по-дълбок: Ка щеше да усети, че душите и гласовете на тези хора с времето се бяха заселили в собствената му душа.

Излизайки от къщата, не разбра веднага в коя част на Карс се намира, но като се спусна по стръмнината, видя, че се е озовал на булевард „Халитпаша“ и инстинктивно се обърна, хвърляйки поглед към мястото, дето се укриваше Тъмносиния.

По пътя към хотела се разтревожи, понеже нямаше и помен от войниците, които го охраняваха. Една насочила се към него цивилна кола се закова пред общината, вратата й се открехна.

— Не се бойте, господин Ка, ние сме от Сигурността, качете се да ви откараме до хотела.

Ка се опитваше да прецени кое е по-сигурно — дали да се върне в хотела под полицейски конвой или да се качи насред града в полицейска кола. Вратата се отвори широко. Едрият мъжага, когото някъде Ка бе зървал за миг (далечен чичо от Истанбул, да, чичо Махмуд), с решително, грубо движение, далеч от доскорошната деликатност, притегли Ка в колата. Рязко потегли от място и заби два юмрука в главата на Ка. Или пък може би той си бе ударил главата при влизането в колата? Бе ужасно уплашен; колата тънеше в особен мрак. Не чичо Махмуд, а седналият отпред мъж ругаеше цветисто. В детството му, на улица „Шаир Нигяр“ живееше един, дето ругаеше по същия начин децата, ако топката им паднеше в неговата градина.

Ка се умълча, представи си, че е дете. И колата (сега се усети: не беше рено като останалите полицейски автомобили, а представителен и широк шевролет 56) потъна вдън мрачните карски улици, сякаш целта бе да се сплаши дете, сетне изникна отново и подир няколко кръгчета навлезе във вътрешен двор. Казаха: „Гледай пред себе си.“ Хванаха го за ръката, изкачиха две стъпала. Там, на площадката, Ка вече бе убеден, че тия тримата, включително и шофьорът, не са ислямисти (откъде щяха да намерят такава кола?). Не бяха и служители на МИТ, защото те, най-малкото част от тях, си сътрудничеха със Сунай. Отвори се някаква врата, някаква врата се затвори и Ка се озова пред прозорец с изглед към булевард „Ататюрк“ в стара арменска къща с високи тавани. В стаята различи включен телевизор и маса, отрупана с мръсни чинии, портокали и вестници; и малко по-късно — индуктор, който се използваше за изтезания с електрически ток, няколко радиотелефона, пистолети, вази, огледала… Щом се досети, че е попаднал в ръцете на спецотряда, Ка се стресна, но срещайки погледа на намиращия се в другия край на стаята З. Желязната ръка, се поуспокои: беше убиец, ала лицето му беше познато на Ка.