Орхан Памук - Сняг

— Прочетох ти го, за да те убедя каква колосална грешка допускаш, като прикриваш убежището на тоя кръволок, само защото си с мекушаво сърце — продължи словоохотливо З. Желязната ръка, както, извършвайки злините си, постъпват всички спецагенти. — Нямам никакво намерение да те измъчвам. Искам само да те накарам след като излезеш оттук да проумееш, че информацията, която чу, не е моя тъпа измишльотина, тя е събрана с усилията на подслушвателната служба, оборудвала с микрофони цял Карс през последните четирийсет години. Може би Ипек ханъм ще те убеди, че всичко това е лъжа, за да не се омърси вашето щастие във Франкфурт. Ти имаш мекушаво сърце и то не ще издържи, но за да няма никакво съмнение в истинността на казаното от мен, с твое позволение ще ти прочета малко от убедителния материал за любовните им разговори, заради които държавата ни е направила не малко разходи, а после е възложила да бъдат прехвърлени на хартия.

„Любими, любими, последните дни без теб не бяха никакъв живот“ — е казала Ипек ханъм преди четири години на 16 август, в един горещ летен ден, вероятно при първата им раздяла… Два месеца по-късно, когато Тъмносиния пристига в града за конференция на тема „Ислямът и забраните“, само за един ден той й е звънял осем пъти от различни бакалници и чайни, повтаряли са си колко много се обичат. Два месеца по-късно, когато Ипек възнамерявала да забегне с него, ала все пак не могла да се реши, тя му казва „човек всъщност в живота си има само един любим и в моя живот това си ти“. Друг път, понеже ревнувала Тъмносиния от жена му Мерзука от Истанбул, му заявява, че не могат да се любят, докато баща й е вкъщи. През последните два дни му е звъняла три пъти. А вероятно и днес. Сега нямам у мен разпечатките на последните разговори, ала те не са съществени, ти и сам можеш да я попиташ за какво са си говорили. Много съжалявам, виждам, че всичко това ти дойде в повече, не плачи, моля те, моите другари ще ти свалят белезниците, умий си лицето, ще те откарат, ако пожелаеш, до хотела.

Ка пожела да се прибере пеш. Старателно бе измил стеклата се от носа към устата и брадичката му кръв и сбогувайки се най-добронамерено със злодеите и убийците, си бе тръгнал като дошъл по своя воля в апартамента им гостенин, после като пиян се бе залюшкал под излинялата светлина на булевард „Ататюрк“, бе свил, без да мисли, по „Халитпаша“ и се бе разревал, когато чу отново „Роберта“ на Пепино ди Капри, разнасяща се от галантерийното магазинче. Тъкмо тогава срещна слабичкия, привлекателен селянин, до когото се бе настанил преди три дни в автобуса Ерзурум-Карс и на чието рамо в съня си бе оборвал глава. В момента цял Карс все още гледаше „Мариана“, ала на булевард „Халитпаша“ той се сблъска очи в очи най-напред с адвоката Музаффер бей, после, свивайки по „Кязъм Карабекир“ — с началника на автобусната компания и неговия възрастен приятел, видя ги при първото си посещение в текето на шейх Саадеттин. По погледите на тези мъже разбираше, че очите му още са просълзени, а понеже от дни кръстосваше карските улици, той разпознаваше, без дори да се налага да се вглежда добре, заледените витрини, претъпканите чайни, фотографските ателиета, припомнящи, че градът е имал и хубави дни, мъждукащите улични лампи, бакалските витрини с изложените по тях пити кашкавал, цивилните полицаи на пресечката между булевардите „Кязъм Карабекир“ и „Карадаа“, покрай които минаваше.

Преди да влезе в хотела, видя охраняващите го войници и ги успокои, че всичко е наред. Стараейки се никой да не го забележи, Ка се качи в стаята си. Просна се на леглото и се разрида. Рида дълго, докато плачът му спря от само себе си. Лежеше, вслушан в гласовете на града и след минута-две, дълги колкото безкрайните очаквания в детството му, на вратата се почука; беше Ипек. От момчето на рецепцията научила, че изглеждал някак особено и дошла веднага. Но млъкна, щом забеляза лицето на Ка в светлината на лампата. Настъпи продължителна тишина.

— Научих за връзката ти с Тъмносиния — прошепна Ка.

— Той ли ти каза?

Ка угаси лампата.

— З. Желязната ръка и другарите му ме отвлякоха — продължи да нашепва той. — Четири години телефонните ви разговори са били подслушвани. — Отново зарови глава в постелята. — Искам да умра — добави той и пак се разплака.

Ръката на Ипек, която галеше косата му, само усили хлиповете му. Заедно с усещането за загуба, в душата му се настани спокойствието, присъщо на проумелите, че всъщност никога няма да бъдат щастливи. Ипек се излегна до него и го прегърна. Известно време плакаха заедно и това заличи дистанцията помежду им.