Орхан Памук - Сняг

— Колко броя бяха готови? — попита Сердар бей. Запали свещ и настани Ка на един стол в предната част на помещението — в редакцията.

— Сто броя, тате.

— Като дойде токът, направи триста и четирийсет. Ще има гостуващи актьори.

„Серхат шехир“ се продаваше в Карс само на едно място, срещу Народния театър — при продавача се отбиваха да го купят двайсетина души на ден, ала както гордо заяви Сердар бей, благодарение на абонамента продажбите възлизаха общо на триста и двайсет броя. Двеста от абонатите бяха от държавните учреждения и от предприятията — Сердар бей бе принуден да възхвалява техните успехи. Останалите осемдесет абонати бяха „важни и достолепни“ персони, чиято дума се чуваше в държавата — те бяха напуснали Карс, живееха в Истанбул и купуваха вестника, за да не губят връзка с града си.

Токът дойде и Ка видя гневно изпъкналата вена на челото на Сердар бей.

— Вие, след като се разделихме, сте се срещнали с неправилните хора и сте получили неправилната информация за града ни — каза Сердар бей.

— Как разбрахте къде съм ходил? — отвърна Ка.

— Естествено, че полицията ви следи — рече вестникарят. — Е, от професионални нужди и ние подслушваме полицейските разговори по ей тая радиостанция. Деветдесет процента от излизащите във вестника новини ни се дават от валийството и от сигурността. Цялата полиция знае, че разпитвате наляво и надясно защо Карс е толкова изостанал и беден и защо се самоубиват нашите момичета.

Ка беше чул немалко обяснения защо Карс е изпаднал в такава мизерия: намаляването на търговския обмен със СССР в годините на студената война, затварянето на митницата, сплашването и прогонването на богаташите от комунистическите чети, господствали в града през 70-те, заминаването за Истанбул или за Анкара на всички, понатрупали някакъв капитал, забравянето на Карс от държавата и от Аллах, неспирните раздори между Турция и Армения…

— Реших да ви кажа как стоят нещата в действителност — рече Сердар бей.

С кристално ясно съзнание и с оптимизъм, каквито не бе усещал отдавна, Ка тутакси проумя, че срамът щеше да е основната тема. Тема, която бе основна и за него в Германия от години, макар да успяваше да се опази от този срам. Сега, заради изпълващата душата му надежда за щастие, можеше да приеме истината.

— Открай време си живеем тук като братя — каза Сердар бей, сякаш споделяше тайна. — Напоследък обаче всички почнаха да приказват едно и също: аз съм азербайджанец, аз съм кюрд, аз съм терекеме. Вярно е, тук има хора от всякакви етноси. Тюркмени, викаме им карапапак 8 8 Черен калпак (тур.). — Б.пр. , но те са братя на азербайджанците. Кюрди, викаме им чергарско племе — преди изобщо не знаеха, че са кюрди. Местните, дето са тук още от времето на Османската империя нито се възгордяваха, нито повтаряха „аз съм местен“. Тюркмени, лази, немци, заточени по тия места от руския цар, какви ли ги нямаше, обаче никой не се възгордяваше от това, че бил някакъв си. Цялото туй перчене го насади комунистическото тбилиско радио, дето се стреми да раздели и да срине Турция.

Когато реши, че е впечатлил достатъчно Ка, Сердар бей смени темата.

— Ислямистите обикалят от врата на врата, гостуват групово по къщите, раздават на жените съдове, тенджери, сокоизстисквачки, пакети със сапун, прах за пране, създават приятелски, близки отношения с мъжете и жените от бедняшките махали, окачват с безопасни игли златна сърма по раменете на дечурлигата. Убеждават ги да дадат гласовете си за Партията на Аллах, сиреч — за Партията на благоденствието, убеждават ги, че цялата тази сиромашия, цялата тази мизерия ни се е стоварила само защото сме кривнали от пътя на Аллах. С мъжете приказват мъже, с жените — жени. Печелят доверието на разгневените, на безработните с наранена гордост. Ободряват жените им, дето се чудят какво да сготвят за вечеря, сетне, с обещания за нови подаръци, ги карат да се закълнат, че ще гласуват за тях. Печелят уважението не само на денонощно подлаганите на унижения бедняци и безработни, но и на каращите с по една чорба дневно студенти, на надничарите, че дори и на занаятчиите, дето са по-работливи, по-почтени и по-скромни от всички останали.

Собственикът на „Серхат шехир“ каза, че са простреляли стария кмет не защото възнамерявал да отмени демодираните вече файтони (тя, инициативата, тъй си и останала неосъществена след прострелването му), а преди всичко заради натрупалото се отвращение към подкупите и злоупотребите. Обаче нито една от встъпилите в пагубно съперничество десни и леви републикански партии, разкъсвани и разделени от старите кръвнини, етническите различия и национализма, така и не смогнали да издигнат силен кандидат за кмет.