Орхан Памук - Сняг

— Не съм писал стихотворение „Сняг“ и довечера няма да ходя в театъра. Новината ще е невярна.

— Не бъдете толкова сигурен. Доста хора ни презират, задето създаваме новините преди да са се случили и смятат, че това не е журналистика, а гадателство, но по-късно, когато събитията се развият точно както сме ги описали, не смогват да прикрият смайването си. Немалко събития се превръщат във факт, понеже ние предварително сме произвели новината. Такава е модерната журналистика. И вие, убеден съм, ще напишете „Сняг“ и ще отидете да го прочетете, за да не ни лишите от правото да бъдем модерни в Карс и за да не ни оскърбите.

След информациите за предизборните митинги, за имунизацията в местните лицеи с пристигналата от Ерзурум ваксина, за поредното улеснение за гражданите — общината отлагала с два месеца инкасирането на неизплатените сметки за вода, Ка прочете новина, която в началото бе пропуснал.

Обилният снеговалеж, продължил два дни, прекъсна всички пътни комуникации на града ни с останалия свят. Вчера сутринта бе затворен пътят за Ардахан, а следобед и за Саръкамъш. Автобусът на компания „Йълмаз“, потеглил за Ерзурум, бе принуден да се завърне обратно в Карс, тъй като пътят е бил затворен, поради невъобразимото за всяка нормална логика количество от сняг и лед. Синоптиците съобщиха, че нахлуващият от Сибир студ, придружен с едър сняг, ще продължи още три дни. Карс, както казвали в старите казарми, ще се пържи в собствените си валежи още цели три дни. За нас това е сгоден случай да се мобилизираме.

Ка понечи да тръгне, ала Сердар бей скочи и запря вратата, за да каже още нещо последно на Ка:

— Кой знае какво ще ви наговорят Тургут бей и дъщерите му — рече Сердар бей. — Те са сърдечни хора, с които прекарвам приятни вечери, но не забравяйте: бившият съпруг на Ипек ханъм е кандидат за кмет от Партията на Аллах. За сестра й Кадифе — доведоха я тук, за да учи — се говори, че е сред активистките на момичетата с тюрбани. Баща, им е стар комунист! И днес едва ли би се намерил в Карс човек, който може да разбере защо те се появиха в Карс преди четири години, в най-трудното за града ни време.

Макар да чу доста неща, които го разтревожиха, Ка с нищо не го показа.

Защо ли лицето на Ка, закрачил под падащия сняг от булевард „Фаикбей“ към сладкарница „Йени хаят“, бе озарено от едва забележима усмивка, въпреки току-що научените лоши вести? Изживяваше се като тъжен и романтичен тургеневски герой, тръгнал на среща с жената, за която е мечтал от години, а в ушите му звучеше „Роберта“ на Пепино ди Капри. Ка харесваше изящните романи на Тургенев, носталгично закопнял в Европа по недооценената от него родина, която напуска, уморен от безконечните й проблеми и примитивизъм, ала нека си кажем истината: Ка не бе изгарял дълги години от копнеж по Ипек, както е в романите на Тургенев. Копнееше единствено за жена като Ипек — и понякога наистина се бе сещал за нея. Започна да мисли за Ипек още като узна, че се е разделила с мъжа си, а сега с прозвънналата в ушите му музика и с тургеневския романтизъм се опитваше да заглуши собствената си уязвимост — ако бе искал да създаде по-дълбока и истинска връзка, би трябвало достатъчно да бе мислил за нея.

Щом влезе обаче в сладкарницата и седна на една маса с Ипек, тургеневският му романтизъм се изпари. Ипек бе по-красива, отколкото в студентските години и отколкото му се бе сторила в хотела. Естествената й красота, леко начервените устни, бледият тен, блясъкът в очите и сърдечното й поведение, предизвикващо усещане за близост, го обезкуражиха. Демонстрира такава сърдечност, че в един миг Ка просто се обезпокои да не би тази й естественост да е престорена. Това, след писането на бездарни стихове, предизвикваше най-голяма боязън у Ка.

— Видях по пътя работници. Прокарваха кабел между телевизия „Серхат Карс“ и Народния театър, сякаш опъваха въже — каза той, притеснен да подхване какъвто и да е разговор. Не се усмихна обаче, не желаеше да изглежда, че критикува провинциалния живот.

Като всички решителни двойки, изпълнени с доброто намерение да се разберат, известно време и двамата напипваха общи теми за разговор. Изчерпеха ли едната, Ипек се усмихваше и изобретателно подхващаше друга. Снеговалежът, мизерията в Карс, палтото на Ка, някоя незначителна промяна, настъпила у всеки един от тях, трудността да откаже цигарите, хората, които Ка беше срещнал в далечния и за двамата Истанбул… Желаното сближаване дойде от това, че майките и на двамата бяха починали и бяха погребани в истанбулското гробище „Ферикьой“. С успокоението, съвсем преходно, породено от близостта (макар и привидна), която усещат един към друг мъж и жена, разбрали, че са от една зодия, те подхванаха разговор (не много дълъг) за ролята на майките им в техния живот, за причината да се разруши старата карска гара (по-дълъг); за православната църква, на чието място от 1967-а се намираше сладкарницата и за съхраняваната в музея врата от разрушената църква; за специалния раздел в музея, посветен на масовото избиване на арменците (някои от туристите смятали, че турците са избили арменците, а тук научавали, че било тъкмо обратното); за единствения почти глух, почти призрачен сервитьор в сладкарницата; за карските чайни, в които не се предлага кафе, понеже на безработните им било скъпо и те не го пиели; за политическите възгледи на придружавалия Ка вестникар, пък и на другите местни вестници (подкрепяли до един и военните, и сегашното управление); за утрешния брой на „Серхат шехир“, който Ка измъкна от джоба си.