Орхан Памук - Сняг

Когато Ипек зачете доста съсредоточено първата страница на вестника, Ка се сепна: на Ипек изобщо не би й хрумнала идеята да живее в Германия, за нея и за старите му истанбулски приятели съществуваше една-едничка реалност — страданията на Турция и нейното жалко политическо битие. Той дълго се взира в малките ръце на Ипек и в изящното й лице, което все така му се струваше смайващо красиво.

— По кой член си осъден и на колко? — попита след малко Ипек с мила усмивка.

Ка обясни. Към края на 70-те в малките политически вестници можело да се пише за всичко, изправяли на съд всекиго и всеки се гордеел, че е осъден по този член от наказателния закон, ала никой не влизал в затвора, понеже полицията била затрупана от работа и не издирвала издателите, писателите и преводачите, сменили адресите си. Сменилите своите адреси били задържани по-късно, след военния преврат, и понеже бил осъден заради политическа статия, която дори не бил писал, но публикувал набързо, без дори да я прегледа, Ка избягал в Германия.

— Трудно ли ти беше в Германия? — попита Ипек.

— Спаси ме това, че не успях да науча немски — отвърна Ка. — Организмът ми се възпротиви на немския и в края на краищата съхраних чистотата си и душата си.

Сподели наведнъж всичко, обзет от страха да не изглежда смешен, а всъщност беше щастлив, че Ипек го слуша и си призна и за тишината, приютила се в душата му, и за това, че не е писал стихове през последните години — нещо, което никой не знаеше.

— Малката ми квартира под наем се намира близо до гарата и единственият й прозорец гледа към покривите на Франкфурт. Вечер си припомнях изтеклия ден с неговата многообразна тишина и това ме вдъхновяваше да пиша. По-късно турските емигранти, подочули, че все пак съм известен в Турция, общините, библиотеките и началните училища, желаещи да приобщят турците и общностите, желаещи да запознаят децата с пишещ на турски език поет, взеха да ме канят да чета стиховете си.

Във Франкфурт Ка се качваше на някой от немските влакове — винаги се възхищаваше на тяхната точност и уреденост — и докато през замъгленото стъкло край него прелитаха в далечината изящните църковни кули на градовете, брезовите гори, мрачни в лоното си, и здравите деца, които с ученически раници на гръб се прибираха по домовете си, отново усещаше същата тишина; понеже изобщо не проумяваше езика на тази страна, се чувстваше, сякаш е у дома си, и съчиняваше стихове. Всяка сутрин, ако не беше заминал за някой град да чете поезия, излизаше от квартирата си точно в осем, тръгваше по „Кайзерщрасе“ и влизаше в Общинската библиотека на булевард „Цайл“, за да чете. „Там има английски книги, които биха ми стигнали за двайсет живота.“ Като дете, което знае, че смъртта е далече-далече, той спокойно разлистваше любимите си романи от деветнайсети век, английските романтични поети, книги, свързани с историята на инженерството, музейни каталози, всичко, което пожелаеше душата му. В Общинската библиотека разгръщаше старите енциклопедии, старателно разглеждаше илюстрованите им страници и докато препрочиташе романите на Тургенев, отново чуваше оная тишина от влака, въпреки че в ушите му отекваше градският шум. Същата тишина чуваше и привечер, докато се прибираше по друг път, по протежението на река Майн, покрай Еврейския музей и в края на седмицата, докато кръстосваше града.

— Постепенно тишината зае тъй огромно място в живота ми, че престанах да чувам онзи тревожен шум, подтикващ ме да творя поезия — каза Ка. — И без туй въобще не говорех с немците. Не бяха вече добри и отношенията ми с турците, те ме смятаха за умник, за полусмахнат интелектуалец. Не се срещах с никого, не разговарях с никого, не съчинявах и стихове.

— Но във вестника пише, че тази вечер ще прочетеш най-новото си стихотворение.

— То не съществува, за да го прочета.

Освен тях в сладкарницата имаше още двама. Седяха чак в противоположния край на една тъмна маса до прозореца — уморен слаб мъж на средна възраст търпеливо обясняваше нещо на дребен младеж. Изписаното с неонови букви име на сладкарницата хвърляше възрозовата си светлина върху снега, сипещ се на парцали в тъмнината зад прозореца, до който в отдалечения ъгъл на сладкарницата бяха седнали двамата мъже, задълбочени в задушевен разговор — приличаха на герои от долнопробен черно-бял филм.

— Първата година сестра ми Кадифе се провали на изпитите за университета — каза Ипек. — Втората година успя да влезе в тукашния Педагогически институт. Слабият мъж в дъното, зад гърба ми, е директорът на института. След като мама загина при автомобилна катастрофа, татко, който обича много сестра ми, за да не остава сам, реши да се преместим тук, аз пък три години по-късно се разведох с Мухтар. Заживяхме тримата заедно. Съдружници сме с наши роднини в Хотела, изпълнен с воплите и призраците на починалите. В три от стаите живеем ние.