Орхан Памук - Сняг

Ка се изтегна, унасяйки се в мечти, върху леглото с палтото си — на вратата се почука, той скочи и отвори. Рецепционистът Джавит, прекарващ целия ден пред телевизора, разположен срещу печката, заобяснява на Ка, че забравил, давайки му ключа, да му съобщи нещо:

— Преди малко забравих да ви предам, че собственикът на „Серхат шехир“ ви очаква незабавно.

Спуснаха се заедно във фоайето. Малко преди изхода Ка внезапно се закова на място: през вратата до рецепцията бе влязла Ипек — далеч по-красива, отколкото си я представяше. Спомни си колко беше красива като студентка. Това го обезпокои. Да, разбира се, че беше красива. Първо си стиснаха ръцете като европеизирани истанбулски буржоа, ала след кратко колебание си приближиха главите, не телата, прегърнаха се и се целунаха. После Ипек се поотдръпна и с откровеност, която смая Ка, рече:

— Знаех, че ще пристигнеш. Танер ми съобщи по телефона — гледаше го право в очите.

— Дойдох за общинските избори и заради самоубилите се момичета.

— Колко време ще останеш? — попита Ипек. — До хотел „Асия“ е сладкарница „Йени хаят“. Сега съм заета с татко. Да се видим там в един и половина и да си поговорим.

Понеже искрата помежду им бе прескочила в Карс, а не в Истанбул, примерно в Бейоглу, Ка се почувства някак особено. И все пак не красотата на Ипек бе причина за неговото безпокойство. Ка излезе от хотела и като повървя малко под снега, си каза: „Добре, че си взех това палто.“

По пътя към редакцията сърцето му, с онази позната непоколебима решителност на чувствата, му каза две неща, които умът му в никакъв случай не можеше да осъзнае. Първото: Ка бе пристигнал след дванайсет години от Франкфурт в Истанбул не само за погребението на майка си, а и за да издири своята любима в Турция, за която да се ожени. Второто: Ка бе пристигнал от Истанбул в Карс с вътрешното убеждение, че девойката, за която би се оженил, е тъкмо Ипек.

Ако някой истински негов приятел му бе подхвърлил втората идея, Ка никога не би му простил и цял живот, обладан от срам, би се самообвинявал поради справедливостта на това предположение. Ка бе от моралистите, дето си внушаваха, че човек е най-щастлив, когато не прави нищо за своето лично щастие. Отгоре на всичкото как да съвместиш своята елитарна западна начетеност с намерението да издириш някоя почти непозната, за която да се ожениш? И все пак не изпитваше никаква тревога, когато влезе в редакцията на „Серхат шехир“. Защото първата им среща с Ипек, независимо че не й бе отдал нужното значение, беше минала по-добре, отколкото си я представяше в автобуса на път за Карс.

Вестник „Серхат шехир“ се намираше на булевард „Фаик бей“, една пряка по-надолу от хотела на Ка; редакцията и печатницата заемаха малко по-голяма площ от хотелската му стая. Маломерното помещение беше разделено на две от дървена плоскост, върху която бяха окачени портрети на Ататюрк, календари, образци на визитни картички и сватбени покани, направените от Сердар бей снимки на посетилите Карс големци и други прочути турци, както и копие, от първия брой на вестника, издаден преди четирийсет години, поставено в рамка. Зад дървената преграда приятно и шумно потракваше електрическа печатарска машина — произведената преди сто и десет години в Лайпциг от фирма „Бауман“ машина четвърт век работила в Хамбург, а през 1910 година, в периода на свободната преса след втората конституционна монархия, била продадена в Истанбул и след като служила вярно и там четирийсет и пет години, и след като станала негодна за употреба, била докарана в Карс от покойния вече баща на Сердар бей през 1955 година. Плюнчейки пръста си, неговият двайсет и двегодишен син зареждаше с дясната си ръка машината с бяла хартия и събираше отпечатания тираж в ощърбената подир една разпра с брат му кошница, но въпреки това успя да поздрави Ка. Вторият син на Сердар бей не приличаше нито на брат си, нито на баща си, а на дебелата си, ниска, кръглолика, с дръпнати очи майка — поне такъв бе споменът на Ка за нея. Момчето бе седнало пред различните по размер оловни букви, калъпи и клишета в безбройните чекмедженца, разделили на стотици клетки почернелия от мастилото тезгях и като отрекъл се от света калиграф усърдно и търпеливо набираше на ръка някакво съобщение за след три дни.

— Вижте при какви условия води борба за съществуване Източноанадолската преса — каза Сердар бей.

В този миг токът угасна. Печатарската машина спря. Всичко потъна в загадъчен мрак и Ка съзря удивителната белота на падащия отвън сняг.