Орхан Памук - Сняг

В детството си Ка възприемаше бедността като територия от един друг, външен свят, свят отвъд границите на „дома“ и на неговия собствен живот, типичен за средната класа в Нишанташъ: баща — адвокат, майка — домакиня, сладка сестра, предана прислужница, мебели, радио и завеси. Понеже онази, другата територия, бе неосезаема и опасно тъмна, в детинските представи на Ка тя придобиваше метафизично измерение. Въпреки че това измерение много-много не се бе променило през останалата част от живота му в миналото, трудно можеше да се обясни защо тъкмо в Истанбул, движен от някакъв порив към детството, той най-внезапно реши да предприеме пътуването до Карс. Ка живееше далеч от Турция, ала знаеше, че през последните години Карс е най-сиромашкият и най-изоставеният район в страната. Когато се прибра след дванайсетгодишния си престой във Франкфурт, той обходи с приятелите, както го правеше в детството, истанбулските улици, магазини, киносалони, забеляза колко са се променили, как някои изобщо са изчезнали, как са изгубили душата си, и тъкмо тогава се породи желанието му да потърси нейде другаде детското и чистото — Ка, може да се каже, предприе пътуването до Карс, за да сблъска изолираната средна класа, останала в детството му, с бедността. Почувства се извънредно щастлив, когато зърна по витрините на магазините гуменките „Гиславд“, носеше ги като дете и повече никога не ги видя, печките „Везувий“, кръглите карски кутии със сирене с по шест триъгълни парчета — това бе първото нещо, което научи за Карс като дете, — забрави за самоубилите се момичета и изпита някакво усещане за спокойствие от това, че е в Карс.

Към обед се раздели със Сердар бей и след като се срещна с представители на Партията на народното равенство и на шиитската азербайджанска общност, обиколи съвсем сам града под падащия на парцали сняг. Пое по булевард „Ататюрк“, отмина мостовете и сред тишината, нарушавана единствено от кучешки лай, се запъти към най-бедняшките махали — усети как снегът, който застилаше и едва забележимите в далечината недостъпни планини, и бордеите, почти неразграничаващи се от крепостите и древните руини, останали от селджуците, се разстила в някакво безпределно време, стори му се, че освен него, друга жива твар не съществува: очите му се наляха със сълзи. В махала Юсуф паша, сред пустеещо място край градинка с алеи от натрошен чакъл и изтръгнати люлки забеляза младежи, играещи футбол на светлината на високите лампи, осветяващи склада за въглища в съседство. Вслушан в крясъците и в ругатните на момчетата, чиято пъргавина снегът позабавяше, Ка дотолкова силно почувства тишината и отдалечеността от целия свят на това затрупано от сняг, обляно от светлината на високите лампи място, че го осени мисълта за Аллах.

Не, не като мимолетна мисъл, по-скоро като една картина — ала размазана, сякаш е последната, мерната из залите на музея, из който си препускал, след което изобщо не можеш да си я представиш. Не, не беше дори като картина, по-скоро като мигновено изникнало и изчезнало усещане — подобно изживяване не спохождаше Ка за първи път.

Той беше израснал в Истанбул, в секуларистко, републиканско семейство и не бе получавал достъп до никакво ислямско образование, ако не броим уроците по вероучение в началното училище. Когато през последните години пред него изникваха визии като днешната, Ка нито се обезпокояваше, нито изпитваше някакъв поетичен порив да последва трепета. Просто се оставяше на оптимистичната мисъл, че светът е едно прекрасно място за наблюдение.

Прибра се в хотелската стая, за да се постопли и да подремне — историята на Карс от книгите, които си донесе от Истанбул, се смеси с усещането за щастие, а чутото през деня се сля в съзнанието му с историята на Карс, напомняща приказките от детството.

Имало едно време в Карс заможна средна класа, организираща в конаците балове и празненства, продължаващи с дни — живот, останал далече-далече в миналото, който напомняше на Ка за детските му години. Тукашните хора черпели своята сила от минаващия някога през Карс път за Грузия, Табриз, Кавказ и Тифлис, от търговията, от значимостта на Карс като граничен пункт за две рухнали през последното столетие огромни империи — Османската и Руската, разположили тук своите велики армии, за да охраняват това кътче сред планините. В Карс още от времето на Османската империя живееха различни етноси, арменци например, чиито издигнати преди хиляди години църкви все още се извисяваха в цялото си великолепие, персийци, избягали от моголските и иранските армии, гърци, изостанали от времената на Византия и Понтийското царство, грузинци, кюрди, черкези от всевъзможни племена. След като петстотингодишната крепост се предала през 1878 година на руската армия, част от мюсюлманското население било заточено, ала богатството и суматохата на този град си останали същите. През руския период конаците на пашите, баните и османските постройки в Калеалтъ се простирали почти до крепостта; откъм южната страна на реката, на равното, царските архитекти построили съвсем нов град с пет успоредни главни булеварда и с пресичащи ги съвсем прави улици, в невиждан за никое източно селище ред. Този град, който цар Александър ІІІ посещавал както за да се среща с тайната си любовница, така и по време на своите ловни излети, бил съграден наново с огромна финансова помощ в съответствие с плановете на руснаците да контролират търговските пътища, спускащи се на юг, към Бяло море. Тъкмо този град, не османският, чиито дървени постройки били напълно разрушени от националните и племенни войни, а градът, който преди двайсет години със своите улици, с едрите си павета, със засадените по време на Турската република върби и кестени омагьоса Ка, сега бе просто един тъжен град.