Гор Видал - Сътворението

Но градовете изискват сложно селско стопанство. Ето защо огромните стада на арийските нашественици биват целенасочено намалявани, а пасбищата — превръщани в обработваема земя и тази промяна в бита на хората предизвиква доста спорове. „Какво е ариецът, ако му отнемеш кравата?“, питат брахманите. Отговор, разбира се, не очакват.

Източно от Варанаси, малко след гората — или джунглата — има много села. Всяко селище е заобиколено с разнебитена ограда от дървени колове, предназначена не да спре войска, а да попречи на тигрите и други хищни животни да отвличат добитъка и децата. В центъра на тези донякъде случайно възникнали общини има хижи, където пътниците могат да спят на пода безплатно и да получат храна почти безплатно.

С учудване разбрах, че повечето индийски селяни са свободни хора и че всяко село има свой изборен съвет. Макар да са задължени да плащат данък на някой върховен господар, те до голяма степен са оставени на спокойствие. Това несъмнено обяснява високите добиви в индийските села. Както знае всеки земевладелец на този свят, наемният работник или робът произвежда точно половината от хранителните продукти, които произвежда свободният човек, собственик на земята, която обработва.

Пътуването от Варанаси до Раджагриха продължи две седмици. Напредвахме бавно. Като се изключи горещината през деня, пътувахме удобно. Всяка вечер за дворцовия управител и за мен опъваха пищни шатри. Карака спеше в моята шатра, а останалите членове на мисията спяха в хижата на най-близкото село или под открито небе.

Всяка вечер палех едно отвратително благовоние, което разгонваше кръвожадните насекоми. Друг проблем са индийските змии. Тях не ги плашат нито благовония, нито молитви, затова Варшакара ми отпусна едно малко, космато, хранещо се със змии същество, наречено мангу-ста. Ако завържеш мангустата за крака на леглото си, няма опасност змия да смути съня ти.

Вечерите бяха спокойни. Двамата с Карака записвахме онова, което сме видели и чули през деня. Освен това следяхме работата по съставянето на нови карти, защото картата на Скилакс се оказа изключително точна за крайбрежието, но изключително неточна за вътрешността на Индия. После, щом опънехме шатрите, обикновено вечерях с Варшакара. Той проявяваше към мен същото любопитство, каквото и аз към него. Макар да си разменяхме множество необходими лъжи, успях да събера доста полезна информация за този екзотичен свят, в който едва бях започнал да прониквам. Излягахме се на диваните, които донякъде приличат на гръцките кушетки, само че са тапицирани и върху тях са нахвърляни възглавници. До всеки диван има плювалник. Няма индиец, който да не дъвче някакво наркотично растение.

Индийската храна прилича на лидийската. Използува се много шафран, както и една люта смес от подправки, наречена къри. Като мазнина за готвене богатите използуват гхи, което не се разваля дори през горещините. След време свикнах с него. В противен случай щях да гладувам. Ако яденето не е изпържено в гхи, то е залято с него. Много повече предпочитах мазнината, която употребяват бедните индийци. Прави се от едно семе, наречено сусам. По-лека е от гхи, а е и по-вкусна. Сусамовото масло за народа там е това, което е зехтинът за атиняните.

Но на царските или богаташките трапези се сервира само гхи и понеже покорно изяждах всичко, което ми поднасяха, затлъстях като евнух. Между другото индийците гледат с възхищение на дебелите хора и от двата пола. Колкото по-дебела е една жена, толкова по-добре, а когато един принц се надуе като топка, смята се за благословен от боговете и за напълно щастлив.

Все пак самият дворцов управител ядеше малко. Затова пък много обичаше да пие една силна напитка, приготвена от захарна тръстика. С течение на времето и на мен започна да ми харесва. Но всеки от нас се въздържаше да пие много в присъствието на другия. Варшакара изпитваше към мен същото подозрение, което изпитвах и аз към него. Докато си разменяхме разточителни ласкателства по индийски маниер, всеки дебнеше другия в очакване да направи непредпазлива стъпка. Но това не се случи.

Спомням си един разговор в шатрата. След необикновено обилна вечеря двамата продължавахме да пием тръстиковото вино, което една прислужница непрекъснато ни наливаше в глинени чаши. Бях полузадрямал, събеседникът ми също. Но си спомням, че попитах:

— Още колко време ще оставят коня да броди?

— До пролетта. Още пет-шест месеца. Имате ли подобна церемония в Персия?