Гор Видал - Сътворението

Доколкото можах да видя, в Еленовия парк нямаше елени. Това бе един красив, потънал в зеленина парк с необикновени цветя и още по-необикновени дървета. Хората от простолюдието са свободни да правят там каквото искат, а на тях им е приятно да седят под дърветата и да ядат, да играят на различни игри, да слушат приказките на разказвачи и мъдреци.

Поради валелия в продължение на четири месеца дъжд цветовете на избуялата зеленина бяха толкова ярки, че ми се насълзиха очите. Вероятно още тогава са били свръх-чувствителни и слаби.

— Ето тук седнал Гаутама, когато за пръв път дошъл във Варанаси.

Младият учител посочи едно дърво, чиято единствена забележителност бе, че никой не се приближаваше до него, освен за да го разгледа, както направихме и ние.

— Кой? — За съжаление вече бях успял да забравя името, което той само преди час назова.

— Гаутама. Наричаме го Буда.

— Ах, да. Твоят учител.

— Нашият учител — отговори делово моят спътник. — Ето под това бодхи[1] получил просветлението. Станал Буда.

[1] Просветление; свещено дърво (санскр.). — Б. пр.

Слушах с половин ухо. Не се интересувах от Сидхар-та Гаутама и неговото просветление. Но с интерес узнах, че цар Бимбисара е будист. И си спомням, че си помислих: „Да, будист е точно толкова, колкото и Дарий е зороаст-риец. Всички царе уважават религията на народа си.“

Когато се разделяхме, казах на младия човек, че заминавам за Раджагриха.

— Значи си по стъпките на Буда — отвърна той със сериозно изражение. — Когато свършил дъждовният сезон, Буда напуснал парка и тръгнал към Раджагриха, както ще направиш и ти. После го приел цар Бимбисара, както ще се случи и с теб.

— Но тук несъмнено приликата свършва…

— Или започва. Знае ли някой кога и как ще дойде просветлението?

Какво можех да му отговоря? Индийците, както и гърците, повече ги бива да задават въпроси, отколкото да измислят отговори.

Персийската мисия напусна Варанаси много тържествено. Обикновено пътникът тръгва с лодка надолу по Ганг до пристанището Паталипутра, откъдето по суша продължава до Раджагриха. Но тъй като Гант, придошла след пороите, все още бе опасна, Варшакара настоя да пътуваме на слонове по суша.

След първите един-два дни, през които състоянието на пътника може да се сравни само с морска болест, тон не само свиква с този вид пътуване, но и се привързва към животното. Няма да се учудя, ако слоновете наистина се окажат по-интелигентни от човека. В края на краищата главите им са по-големи от нашите, а много възможно е това, че не говорят, да е признак на превъзходство.

За нас есента е прохладен сезон, но за хората на Ганг-ската равнина тя е задушно и буреносно време. С постепенното отминаване на мусоните влажният въздух започва да става тягостно горещ. Човек има чувството, че се движи под вода. Странните клонести дървета приличат на морска папрат, между чиито листа като риби се гмуркат яркоцветни птички.

Пътят за Раджагриха е необикновено лош. Когато отбелязах този факт, Варшакара ме погледна учудено.

— Това е един от най-добрите пътища, Господарю посланик.

После се засмя. Червените пръски от слюнката му за малко не ме улучиха.

— Ако пътищата ни бяха по-добри — добави той, — всеки ден към нас щяха да напредват армии.

Подобно твърдение ми се стори невероятно, да не кажа, абсурдно. Тъй като Магадха е най-силната държава в Индия, няма армия, която би дръзнала да тръгне срещу нея. Освен, разбира се, ако дворцовият управител не правеше тънък намек за Дарий. Макар че често се затруднявах да разбера какво казва, самият той не представляваше загадка за мен. Варшакара бе безмилостен човек и извънредно амбициозен. Готов бе на всичко, за да увеличи мощта на Магадха. Готов бе… Но за това ще говоря, когато му дойде времето.

Бях поразен от богатството на земите в така наречената Голяма равнина. Там се прибират по две реколти годишно. Първата през зимата, единствения поносим сезон. Втората по време на лятното слънцестояние. Веднага след лятната жътва засяват ориз и просо. Засетите с тези култури поля ми приличаха на килим в жълто и зелено, постлан върху равна земя. Без да полагат много труд, хората са сити. Всъщност ако не бе сложната задача да се изхранват големите градове, индийските селяни биха могли да живеят, без да работят. Плодовете и ядките от дърветата, домашните и водните птици, както и огромното многообразие от речни риби представляват изобилна, получена наготово храна.