Гор Видал - Сътворението

— Във всяка религия, независимо колко неразвита е тя, често има борба между олицетворението на доброто и злото. Но младите религии са далеч от абсолютната истина. Те не могат да възприемат края на човешката личност. Винаги настояват, че има някаква глинена пещера или дом на предците, където индивидът може да продължи да съществува завинаги. Това са, бих казал, детински представи. Не е ли ясно, че което не е започнало, не може да свърши? Не е ли ясно, че което се изкачва, трябва да слезе? Не е ли ясно, че няма друг изход? Освен да завършиш цикъла, както съм направил аз, като се слееш с цялата вселена.

— Как си постигнал това? — попитах го любезно и с известно любопитство.

— Усамотих се за дванадесет години. Живеех без дрехи, хранех се рядко, бях целомъдрен. Естествено, селяните ме биеха и замеряха с камъни. Но понеже знаех, че тялото е нечисто, преходно — котва, която задържа ферибота по средата на реката, — не обръщах внимание на нуждите му, докато постепенно моята жива монада се пречисти и накрая стана бистра. Сега съм напълно неуязвим, тъй че не мога да се родя отново — дори като цар или бог, — нещо, от което човек трябва да се страхува, защото този вид величие е помрачило не един кристал.

Всъщност да бъдеш някой от висшите богове, е последното изкушение, на което е най-трудно да устоиш, защото е най-примамливо. Погледни вашия Ахура Мазда. Той е избрал да бъде премъдър господ. Но ако е бил наистина мъдър, щеше да направи следващата и последна крачка и да се слее с космичното същество, от което всички ние сме част — с онзи колос, в чието тяло сме само атоми, непрестанно съединяващи се и разделящи се, и отново съединяващи се, докато, щом се извърши сливането, Аз-ът се освобождава и като мехур изплува на върха на този дъгообразен, звезден череп, и всичко е отминало и завършило.

Това, с което ме поразяват джайнистите, е не толкова убедеността им — характерна особеност за повечето ре-лигии, колкото древността на вярванията им. Възможно е тяхното атомистично схващане за човека да е най-старата известна религиозна теория. Те от векове изучават всяка страна на човешкия живот и я съотнасят към представата си за света. Макар сливането с цялото да е обявената от ордена цел за всеки джаинистки монах, малцина някога ще я постигнат. Но положените усилия ще допринесат за по-добро прераждане, ако такова нещо съществува.

— Спомняш ли си някое от предишните си прераж-дания?

За пръв път Махавира ме погледна.

— Не. Какъв смисъл би имало? И без това не е трудно да си представиш какво ще е да си лъв или бог Индра, или сляпа жена, или песъчинка.

— Един грък на име Питагор твърди, че може да си спомни всичките си предишни превъплъщения.

— Горкият човек! — Махавира придоби истински нещастен вид. — Да си спомняш осемдесет и четири хиляди предишни съществования! Това вече наистина е ад. В този смисъл бих приел, че адът съществува.

Числото осемдесет и четири хиляди ми напомни за Госала. Казах, че съм се срещал с бившия му приятел.

Махавира ме погледна и притвори очи. Приличаше на дружелюбна дебела маймуна.

— Цели шест години бяхме по-близки от братя. След тава аз престанах да съм аз. Той вече не ме интересуваше. Никой не ме интересуваше. Бях постигнал сливането. А клетият Госала не го постигна. Не можа. Така че се разделихме. Шестнадесет години по-късно, когато се срещнахме отново, аз бях Прекосяващият. Понеже не можа да понесе това, той намрази себе си. И тогава отрече основната вяра на джайнистите. Ако не можем да се слеем с цялото, а някои не могат, тогава всичко, което правим, е безсмислено. При това положение Госала реши, че поначало няма абсолютно никакъв смисъл в действията ни, защото… Хвърли ли пред теб кълбото?

— Да, Махавира. Махавира се засмя.

— Чудя се какво ли става с тези малки частици от нишката, които се отделят, докато се развива кълбото? Подозирам, че някои от тях ще се слеят с цялото, а ти?

— Нямам представа. Разкажи ми за този цикъл от сътворението, който свършва.

— Какво има да се разказва. Той свършва…

— За да започне отново, така ли?

— Да.

— Но кога за първи път са се появили тези цикли? И защо продължават?

Махавира повдигна рамене.

— Това, което е безкрайно, няма начало.

— А какво ще кажеш за този… човек-колос? Откъде е дошъл? Кой го е създал?

— Никой не го е създал, защото той вече е съществувал и всичко е част от него, завинаги.

— Времето…

— Времето не съществува — рече Махавира с усмивка. — Ако ти е много трудно да разбереш този факт — той погледна към дравида Карака, — представи си времето като змия, която поглъща опашката си.