Гор Видал - Сътворението

Бях поразен от тази мисъл. Никога не съм могъл да си представя нищото, предполагам, защото не е възможно за едно нещо — като човека — да възприеме идеята за нищо.

„Не е имало нито небитие, нито битие. Не е имало ни въздух, ни небе.“

В края на всеки стих от така наречения Химн на сътворението върховният жрец удряше по малкия барабан, който държеше в ръка.

„Какво е покривало всичко? И къде?“ По-нататък в химна се разказва за времето, което е било предвреме и не е имало „ни смърт, ни безсмъртие, ни нощ, ни ден“. После настъпил такъв зной, че… Чудя се откъде е дошъл зноят? „…че се родило едно същество, наречено Единственият. След това се породило желанието — първичното семе и зародишът на духа.“ Тук химнът взима съвсем неочаквана насока.

„Кой знае — припяваше върховният жрец — откъде е дошло всичко? И как се е извършило сътворението. Боговете, Агни, също не знаят, защото са се появили по-късно. Тогава кой знае? Върховният сред всички богове на небето знае ли? Или и той е в неведение?“

За мен това звучеше като атеизъм. Но аз и без това никога не успях да проумея в какво вярват брахманите, ако изобщо вярват в нещо. Нашите маги, макар да говорят неясно, объркано и лукаво, в някои неща са последователни. За тях първоначалните близнаци съществуват като първия мъж и първата жена. И не мога да си представя един маг изведнъж да постави под въпрос — при това по време на религиозен обред — самото съществуване на бога-творец.

Върнах се силно упоен в двореца на наместника, където Варшакара искаше да водим дълъг разговор по политически въпроси. Но аз се извиних и се оттеглих. Со-мата, дъждът и пропътуваните над хиляда мили ме бяха изтощили. Спах три дни. Накрая ме събуди Карака.

— Варшакара предлага да ни придружи до Раджа-гриха. Да отговоря ли, че приемаш? -Да.

Още не се бях събудил съвсем, но изведнъж почувствувах, че нещо не е като по-рано. После осъзнах, че за пръв път от близо четири месеца не чувам тропането на дъжда по покрива.

— Дъждът…

— …спря. Поне за известно време. Летните мусони отминават постепенно.

— Сънувах онзи кон.

Това бе истина. В съня си бях край гробницата на Кир близо до Персепол. Яздех жребец. Пред мен стояха Атоса и Лаида, и двете със саби в ръце.

„Това е Персия!“, извика Атоса.

„Това е друг кон!“, твърдо заяви Лаида.

Трябвало е веднага да поискам да изтълкуват съня ми. Индийците отлично умеят да тълкуват сънища. Но в същия миг го забравих и едва сега, половин век по-късно, си спомням този сън, и то съвсем ясно, само че вече е безполезно.

— Конят се е върнал в Раджагриха — каза Карака. — Всички са разстроени, особено Бимбисара. Той се надяваше, че ще прибави Варанаси към царството си. Или ако не Варанаси, то поне една от малките републики на север от Ганг. Но досега конят не е напускал Магадха. Уредил съм ти среща с Махавира.

— С кого?

— С Прекосяващия реката. Героят на джайнистите. Той е във Варанаси и се съгласи да те приеме.

Името Махавира означава велик герой. Истинското име на двадесет и четвъртия и последен Прекосяващ бе Вардхамана. Произхождаше от семейство на воини, но родителите му били толкова силно вярващи джайнисти, че приели сериозно онази джайиистка повеля, според която най-добрата смърт е да угасиш живота си — бавно, съзнателно и благоговейно — чрез гладуване, и я изпълнили.

Когато Вардхамана бил на тридесет години, родителите му се самоубили с глад. В моите представи те са истински герои, дори бих казал, велики герои. Вардхамана бил толкова потресен от смъртта на родителите си, че напуснал жена си и децата си и станал джайнистки монах. След двадесет години уединение и себеотрицание постигнал състоянието, което индийците наричат „кевала“. Това означава, че по някакъв особен начин се е присъединил към космоса.

Вардхамана бил провъзгласен за Махавира и станал глава на ордена Джайна. Когато бях в Индия, орденът наброяваше около четиринадесет хиляди жени и мъже, дали обет за безбрачие. Живеят в мъжки и женски манастири. Част от мъжете ходят без дрехи и за тях се казва че са „в небесни одежди“. На жените не е позволена такава божествена украса.

На нисък хълм край брега на Ганг група джайнисти бяха приспособили един полуразрушен склад за манастир и там Махавира прекарваше дъждовния сезон. Поръчано ни бе да се явим точно след обеда, а джайнистките монаси се хранят по пладне и понеже само поглъщат получената с просия купичка ориз, началото и краят на обеда им по време почти съвпадат. Тъй че малко след пладне двама монаси ни въведоха във влажна стая, напомняща пещера, където неколкостотин членове на ордена се молеха на висок глас. Забелязах, че повечето не се мият много често, а някои са физически недъгави или болни.