Гор Видал - Сътворението

Когато се озовахме на дървения пристан в центъра на Варанаси, валеше дъжд. Губернаторът на града бе предупреден за нашето пристигане. Посрещна ни делегация от официални лица, всичките мокри до кости. Поздравиха ни с благополучното пристигане и най-любезно ни уведомиха, че никой не пътува в дъждовния сезон, но боговете очевидно са били благосклонни към нас.

После ми донесоха стълба, за да се изкача на гърба на един слон. Такова нещо ми се случваше за пръв път и водачът се опита да ме окуражи със сведението, че тези животни са не по-малко интелигентни от човека. Не вярвам да е бил кой знае какъв познавач на хората, но неоспорим факт е, че слоновете се подчиняват на най-различни устни команди. Освен това са предани и ревниви. Всъщност всеки слон смята водача си за своя собственост и ако някой от водачите прояви и най-малък интерес към друг слон, това завършва със скандал. Слонският обор най-много напомня на харема в Суза.

Седнах на нещо като дървен трон с чадър. После водачът заговори на животното и пътешествието започна. За първи път се движех толкова високо над земята, затова дълго не посмях да погледна надолу към калната улица, където голяма тълпа от хора се бе стекла да види посланика от далечния запад.

До неотдавна името на Персия бе непознато в Гангска-та равнина. Но тъй като в разрастващото се царство Ма-гадха няма добри университети, младежите отиват да учат или във Варанаси, или в Таксила. Естествено, предпочитат Таксила пред Варанаси, защото е по-далече, а на младите хора винаги им се иска да са на колкото е възможно по-голямо разстояние от дома си. По този причина младите магадханци не само научават за могъществото на Персия, но и се запознават с перси от Двадесетата сат-рапия.

Царският наместник на Варанаси ни прие в двореца си. Беше тъмен като дравид, макар че принадлежеше към арийската каста на воините. Щом се приближих, той ниско ми се поклони. Докато произнасяше обичайната реч, забелязах, че трепери като върбов клон на вятъра. Личеше, че е уплашен до смърт, от което изпитах дълбоко задоволство. Нека се страхуват от Дарий, помислих си, и от неговия посланик.

Щом свърших с любезностите, царският наместник се обърна и посочи висок блед мъж с тюрбан от златен плат, под който се подаваше боядисана в зелено брада.

— Господарю посланик, това е нашият многоуважаван гост Варшакара, главен дворцов управител на царя на Магадха.

Варшакара се запъти към мен с тромава камилска походка. Застанахме лице в лице и се поздравихме тържествено по индийски обичай. Това включва многобройни кимания с глава и стискане на ръце — на собствените си ръце. Няма физически контакт.

— Цар Бимбисара очаква с нетърпение посланика на цар Дарий. — Варшакара имаше удивително тънък глас за ръста си. — Царят е в Раджагриха и се надява, че ще може да те приеме там преди края на дъждовете.

— Посланикът на Великия цар също с нетърпение очаква срещата с цар Бимбисара.

По това време вече можех да водя церемониални разговори без преводач. Към края на мисията си в Индия не друг, а аз учех Карака на дворцовия език.

В началото винаги наричах Дарий „Великия цар“. Но когато придворните на Бимбисара започнаха да използуват тази титла за Бимбисара, към името на Дарий прибавях „Цар на царете“. Не можаха да ми отвърнат с нищо равностойно.

— Какво щастливо съвпадение — каза дворцовият управител, като подръпваше зелената си брада, — че сме във Варанаси по едно и също време. Горещо желая и се надявам, че ще можем да пътуваме заедно до Раджагриха.

— Това ще ни достави радост — отговорих аз, като се обърнах към царския наместник, за да го включа в разговора. Но той бе втренчил обезумял поглед във Варшакара. Очевидно не аз, а магадханецът беше всял такъв ужас у него и антуража му.

Този факт възбуди любопитството ми, затова пренебрегнах протокола и попитах:

— Какво води дворцовия управител във Варанаси? Варшакара се усмихна и показа яркочервените си зъби — последствие от навика му постоянно да дъвче бетел[1].

[1] Вид пълзящ храст, индийски пипер (малайски). — Б. пр.

— Във Варанаси съм, за да бъда близо до жребеца. В момента той е в Еленовия парк извън града. И на него, като на нас, не му харесват дъждовете. Но скоро ще продължи свещения си път и ако влезе във Варанаси…

Варшакара не довърши изречението си. Вместо това ми показа всичките си яркочервени зъби. През това време тъмното лице на царския наместник бе придобило цвета на пепел в отдавна угаснал огън.