Гор Видал - Сътворението

Монасите ни отведоха до нещо като навес, отделен със завеса от основното помещение. Зад завесата намерихме и самия велик герой. Махавира бе седнал с кръстосани крака на пищен лидийски килим. Облечен бе в златна роба. Това ми се стори доста неаскетично, но Карака ме увери, че всеки от двадесет и четиримата Прекосяващи от самото начало е имал свой цвят и свой символ. Цветът на Махавира бе златен, а символът му — лъв.

Предполагам, че по онова време Махавира е бил близо осемдесетгодишен. Беше нисък, набит човек с висок властен глас. Когато говореше, почти никога не гледаше събеседника си. Подобно държане винаги ме е смущавало. Но аз съм израснал в царски двор, където е забранено да погледнеш човек е царска кръв. Затова, ако някой не ме поглежда, имам чувството, че пред мен е или царска особа, или… Не знам, може би… измамник.

— Добре дошъл, посланико на Великия цар Дарий. Добре дошъл, внук на Зороастър, който говори от името на Премъдрия господ, ако това е възможно.

Стана ми приятно, че Махавира знае кой съм. И неприятно заради двусмисленото „ако е възможно“. Дали не искаше да каже, че Зороастър не е пророкът? Скоро ми стана ясно.

Поздравих Махавира, тъй както изисква сложният индийски ритуал, а Карака целуна крака му в знак на почит. После седнахме на края на килима. Зад завесата монасите едногласно припяваха някакъв химн.

— Дойдох, за да проповядвам на всички хора вярата в Премъдрия господ.

— Ако изобщо има човек, който може да прави това, сигурен съм, че си ти.

Махавира едва забележимо се усмихна и в държането му отново долових онова самочувствие на човек, който знае или си мисли, че знае повече от другите. Потиснах раздразнението си. Издекламирах му една от гатите[1] на Зороастър.

[1] Химни от „Авеста“, свещената книга на зороастрийската религия (записани около III в. пр.н.е.), за които се твърди, че съдържат проповедите и откровенията на Зороастър, — Б. пр.

Когато свърших, Махавира ми каза:

— Има много богове, тъй както има много хора и много… комари.

Последното му хрумна, защото в същия миг един голям комар направи кръг около главата му. Махавира бе джай-нист и не можеше да го убие. Прецених, че като гост на джайнист и аз не трябва да го убивам. Колкото и да е несправедливо, накрая комарът пи от моята ръка, а не от неговата.

— Всички ние се състоим от едно и също вещество — заяви Махавира. — Малките частици, или живи монади, се събират и разделят под една или друга форма. В цикъла на живота едни вървят нагоре, а други — надолу.

Според джайнистката представа космосът е изпълнен с атоми. Използувам думата, която Анаксагор измисли, за да обозначи безкрайно малките частици на материята, съставляваща света. Но живата монада на джайнистите не е напълно тъждествена с атома.

Анаксагор не би разглеждал, да речем, безкрайно малката песъчинка като съдържаща живот. Но за джайнистите всеки атом е жива монада. Някои монади се съединяват помежду си и се издигат нагоре в цикъла на живота, от пясъка и водата през растителното и животинското царство до онези висши същества, които притежават пет сетива — категория, включваща не само хората, но и самите богове. Или пък живите монади се разпадат и слизат надолу в цикъла. Първо изгубват така наречените четири способности за действие, както и четирите сетива. След това постепенно се разпадат на съставните си елементи.

— Но кога и как е започнал този процес на изкачване и слизане? — попитах аз, като се боях, че ще получа отговора, който получих.

— Няма нито начало, нито край. Предопределени сме да преминаваме от стъпало на стъпало, нагоре и надолу, както е било винаги и винаги ще бъде, докато завърши този цикъл на света, за да започне отново. Между другото аз съм последният Прекосяващ реката в този цикъл. Сега всички ние започваме да слизаме.

— Дори и ти?

— Каквото важи за всички неща, важи и за мен. Но аз съм Прекосяващият. Аз поне успях да направя чиста като диамант монадата, която вдъхва живота на моето същество.

Изглежда, че монадата прилича на кристал, който помътнява, потъмнява или се оцветява в един от шестте кармични — или предопределени от съдбата — цветове. Ако съзнателно убиеш някого, монадата ти почернява. Ако убиеш неволно, става тъмносиня и така нататък. Но ако точно спазваш всички правила на ордена, ще се пречистиш, макар че няма да станеш Прекосяващ. Трябва да си се родил за това.

Категоричността, с която говореше Махавира, произтичаше от една древна религия, на чиито догми той се бе доверил така изцяло, че не можеше да възприеме нищо друго. Когато отбелязах, че взаимодействието между живата монада и помрачаващите я цветове донякъде прилича на борбата между Премъдрия господ и Ариман, той ми отвърна с любезна усмивка: