Гор Видал - Сътворението

С Карака и личната ми стража пътувахме на коне. Останалите се придвижваха на камили или вървяха по прашната пътека, която дъждовете бяха превърнали в нещо като корито, покрито с жълтеникава кал. Движехме се бавно, в бойна готовност. Но въпреки че Индия е изтерзана от банди крадци, по време на мусоните те обикновено си стоят у дома. Всъщност в такова време на път би тръгнал само един много неосведомен и ентусиазиран посланик.

На границите ни спираха въоръжени войници, а това се случваше най-малко веднъж дневно. Тази част на Индия е пълна с многобройни княжества, а всяко княжество е разделено на няколко полуавтономни държави, чиито основни доходи идват от налаганите на керваните данъци. Като посланик на Великия цар аз бях освободен от тези данъци. Независимо от това винаги настоявах да плащам по нещо. В резултат често ни даваха почетна стража, която ни придружаваше до следващата граница. Вероятно крадците се страхуваха от тези ескорти.

Само силен цар може да осигури безопасността на пътниците в държавата си, а по онова време в цяла Индия имаше само един-единствен силен цар. Това бе Бимби-сара, към чийто дворец в Магадха бях акредитиран. Макар Кошала — царството на Пасенади — да бе по-старо и по-богато, за пътника то бе опасно място.

Яздехме през джунгли, огласявани от пъстроцветни папагали, обитавани от безгриви лъвове, които се раз-бягваха, щом приближехме. Веднъж, като вдигнах глава нагоре, видях, че от клона на едно дърво ме гледа тигър. Зяпнах го право в блестящите като слънца очи, които бяха вперени в моите. Ужасно се изплаших. Изплаши се и той и потъна в мрака на влажната растителност, сякаш бе мираж или внезапно прекъснат сън.

Най-опасни от всички индийски зверове са дивите кучета. Движат се на глутници. Не издават никакъв звук. Никой не може да се спаси от тях. И най-бързите животни им стават плячка, защото кучетата са готови дни наред да вървят по следите на някой елен или тигър, та дори и лъв, докато жертвата започне да залича от изтощение. Тогава, безмълвно, глутницата се нахвърля отгоре й.

В околностите на изоставения град Гандхай забелязах множество малки дупки, издълбани в правилен полукръг от едната страна на разкалян хълм. Попитах Карака какво е това.

— Всяко куче само си изравя дупката — отвърна той. — После влиза вътре заднишком и спи. Или дебне. Не виждаш ли светещите очи?

През поройния дъжд съзрях блестящите очи на дивите кучета.

Същата вечер неочаквано за мен ескортът ни напусна пред вратите на Гандхай.

— Мислят, че градът е обитаван от духове — обясни Карака.

— А така ли е? — попитах аз.

— И така да е — отвърна ми с усмивка той, — духовете са от моя народ. Значи сме в безопасност.

Яздехме надолу по широката централна улица към главния площад на този град, построен от най-ранните обитатели на Индия хиляди години преди идването на арийците. Градът много прилича на Вавилон, с къщи от печени тухли и прави широки улици. На запад от него се намират останките от една цитадела, която арийците разрушили. После, по неизвестна причина, прогонили местното население и оттогава градът е пуст.

— Хората, построили този град, се наричали харапи. Онези от тях, които останали живи, вероятно са тръгнали на юг — каза с горчивина Карака.

— Но това е било много отдавна.

— За нас тридесет и пет поколения не са много.

— Говориш като вавилонец — отбелязах аз, а той прие това като комплимент.

Малко преди залез-слънце се настанихме в голяма сграда — някогашен хамбар. Макар преживелият много столетия покрив да бе в по-добро състояние от новия покрив на правителствения дворец, гредите на тавана бяха надвиснали заплашително. Изгонихме група разгневени маймуни, след което наредих да опънат шатрата ми в единия край на помещението. После запалиха огньове и сготвиха вечерята.

По онова време Карака ме запознаваше с индийската кухня — бавен процес, защото съм предпазлив с яденето. Мангото отначало не ми хареса, но затова пък ананасът ми достави удоволствие, щом го вкусих.

Хареса ми също индийската кокошка — домашна птица с бяло месо, която индийците отглеждат не само заради яйцата и месото, но и заради перата, от които правят възглавници. Тези птици са близки родственици на това, което гърците наричат персийска кокошка — последната сензация тук в Атина.

Обикновено обядвах само с Карака. От една страна, персийските офицери предпочитаха да се хранят отделно, а от друга — заемах, така да се каже, мястото на Великия цар. Затова и ми се отдаваха някои от почестите, оказвани нему.