[1] Талес от Милет (ок. 624–547 г. пр.н.е.) — един от най-големите учени на времето си и родоначалник на йонийската школа в гръцката философия. Създава материалистически светоглед с елементи на диалектика. За първопричина на всичко съществуващо приема водата, — Б. пр.
Докато пътувахме нагоре по реката към Паталане, Скилакс ми показваше забележителностите.
— И двата бряга на реката са персийски — заяви той с известно задоволство.
— Благодарение на теб — отвърнах му учтиво.
— Да — потвърди Скилакс със самочувствието, че забележката ми е съвсем уместна. — Отне ми тринадесет месеца. За щастие хората по тези земи по-охотно приемат за господар онзи, който е на хиляда мили далеч от тях. Предпочитат владетелят им да е Ахеменидът в Суза а не някой местен цар.
— Но нали тук е сатрапът. Скилакс кимна и се намръщи.
— Аз сам избрах първия. Беше ариец от Пенджаб. Но взе, че умря, и сега трябва някак да се спогодим със сина му.
— А той верен ли е на Великия цар?
— Съмнявам се. Но важното е, че навреме плаща годишния данък. Не можеш да си представиш колко много златен пясък има в този край на света.
Внезапно, незнайно откъде, се появи стадо делфини, които заописваха край нас блестящи дъги. Един делфин дори прескочи носа на кораба. Когато се издигна и за миг остана така в неподвижния въздух, погледна ни доста насмешливо.
— Това е щастлив знак — каза Скилакс.
— Нима има и сладководни делфини? — попитах аз. Не бях чувал за съществуването на такива животни.
— Има. Но доколкото знам, само в индийските реки — добави той.
Скилакс бе страстен изследовател, който не приемаше нищо на доверие. Отнасяше се скептично към мълвата. Ако не бе видял нещо с очите си, не го съобщаваше като факт — за разлика от някои дорийски гърци, които съчиняват своите така наречени истории[1].
[1] Намек за Херодот, който е роден в Халикарнас, първоначално дорийска колония в Югозападна Мала Азия, макар „Историята“ да е написана на йонийски диалект. — Б. пр.
Слязохме от кораба в Паталане — голям, но безличен пристанищен град. Беше задушно поради надвисналите дъждовни облаци, от които скоро щеше да се излее пороен дъжд.
Тук трябва да отбележа, че в Индия има три сезона. От ранна пролет до началото на лятото слънцето грее безмилостно и ако ги нямаше големите реки и сложната напоителна система, земята щеше да се превърне в пепел, а хората — да загинат. След това, с идването на лятото, започват да духат летните мусони и една трета от годината вали дъжд. Тогава реките прииждат. След този сезон настъпва съвсем кратка зима. Нижат се чудесни прохладни дни. Небето е ослепително синьо, а цветята никнат в такова изобилие, че в сравнение с тях розовите градини в Екбатана изглеждат мизерни.
Едва бях стъпил на пристанището в Паталане, когато един мощен порив на вятъра силно удари нашата триера в кея и изгубихме два коня, които паднаха в реката. После небето се разцепи на две и се изля пороен топъл дъжд. Бяхме мокри до кости, когато ни посрещна царският съгледвач.
— Сатрапът е в Таксила — каза той. — Поднася извиненията си.
После ни ескортираха до правителствения дворец — порутена сграда със съвсем разнебитен покрив. За пръв път ми се случваше да съм мокър и едновременно с това да ми е горещо. Това неприятно усещане е характерно за дъждовния сезон в този край на света.
На другия ден се разделихме със Скилакс. Той продължи нагоре по реката към Таксила, а аз започнах пътешествието си по суша към царствата Кошала и Магадха. Горях от желание да тръгна на път. Радвах се, че съм самостоятелен. Бях безстрашен. Бях глупав. Бях млад. Демокрит мисли, че трябва да разменя местата на глупав и млад. Тъй като първото е причина за второто. Би било много нелюбезно от моя страна да направя подобна връзка. Както и да е, царският съгледвач уреди да ми бъдат доставени камили, провизии, водачи. А пък Кара-ка знаеше горе-долу пътя.
Тръгнахме в североизточна посока към Матхура, град на река Ямуна. Ганг е на сто мили източно от Ямуна. Двете реки текат успоредно от север на юг, докато стигнат до центъра на така наречената Гангска равнина. После Ганг прави остър завой на изток и точно в тази част, където реката тече от запад на изток, се намират царствата, републиките и важните градове на днешна Индия.
Когато тръгнах на път в пороен дъжд, а Карака ме следваше неотлъчно, имах чувството, че съм почти равен на Великия цар. Свитата ми се състоеше от триста души и пет конкубини. Нямаше евнуси. В Суза Карака ме бе предупредил, че индийците изпитват толкова силно отвращение към кастрирането, че не посягат дори на животните. Поради тази ексцентричност индийските хареми се пазят от много стари мъже и жени. На пръв поглед това изглежда неуместно, но енергичните стари хора и от двата пола обикновено са бдителни и неподкупни. В края на краищата пред тях няма бъдеще, за което да кроят планове — за разлика от нашите амбициозни евнуси.
Читать дальше