Гор Видал - Сътворението

— Ще постъпя както повелява Ахеменидът. — Да назовеш Великия цар с името му, е все едно да отправиш ругатня към Премъдрия господ!

— Добре.

Дарий ми подаде ръката си и аз я целунах.

Така станах благородник. Можех да обядвам на неговата маса, ако бъда поканен. Както се развиха събитията, това не се случи, но вече имах установен сан. Бях персийски благородник и знаех, че ако остана жив след изпълнението на мисията си, ще съм си осигурил състояние.

От Суза Мисията в шестнадесетте царства на Индия, както с известна насмешка ни наричаше втората стая на канцеларията, се отправи към река Тигър. След това се спуснахме с плоскодънни лодки към делтата на реката. Там ни чакаше Скилакс с двете триери, оцелели след катастрофалната обсада на Наксос. Може би е трябвало да приема това като предзнаменование. Но бях в твърде добро разположение на духа.

Поради постоянното отлагане на тиня от реките в района на делтата, където Тигър и Ефрат се съединяват в нещо като плитко езеро, никога не е имало истинско пристанище. Перси, вавилонци, асирийци — всички са се опитвали да построят пристанище на това стратегическо кръстовище, но калта, която реките постоянно влачат от върховете към низините на земята, неизбежно погребвала всяко подобно начинание. През царуването на Дарий там имаше импровизирано пристанище край брега на едно солено блато, което можеше да се прекоси само по дълга почти цяла миля верига от салове, простираща се над тиня и плаващи пясъци. Веднъж видях как мокрият пясък погълна една камила заедно с водача й толкова бързо, че водачът не успя дори да извика.

Първоначално Скилакс възнамерявал да използува корабите, за да обиколи Африка по море. Но сега Индия бе излязла на преден план и според мен той не бе особено недоволен от това, макар че съкровената му мечта бе да обиколи цяла Африка — нещо, в което никой не е успял, а и едва ли ще успее, каквото и да твърдят финикийците.

Ако ги слуша човек, може да повярва, че са картографирали всяко кътче на опасващия света океан.

За всяка от триерите бяха необходими сто и двадесет гребци, както и около тридесет други моряци, дърводелци, готвачи. Тези кораби са направени за война, не за търговия и затова на тях е предвидено много място за войници, но не и за пътници. Освен стоте войници придружаваше ме и група от дванадесет души, славещи се като познавачи на Индия, както и един ценен подарък от царица Атоса — индийски роб на име Карака. „Подходящ е за целта!“, това бяха единствените й думи.

Към товара ни се прибавиха и даровете за двамата царе, храна за самите нас, както и осем коня с коняри. Корабите бяха доста претоварени.

Скилакс употреби почти цяла седмица, докато ни качи на борда, и това ме раздразни. Но той имаше право. При далечно плаване мястото, определено за всекиго в началото, е извънредно важно. Ако има някакво съмнение кой каква работа върши и къде, появяват се дрязги и дисциплината се влошава. За щастие, тъй като чак до река Инд плавахме успоредно на персийското крайбрежие, вечер моряците изтегляха корабите на брега и всички спяхме удобно под звездното небе. Независимо че полагах неимоверни усилия да играя ролята на мъдър водач, Скилакс пое командуването от мое име по най-елегантен и приемлив за мен начин.

Никога няма да забравя възбудата, преди да отплаваме. При изгрев-слъние, щом духна западният вятър, Скилакс заповяда корабите да вдигнат мачти. После гребците се заловиха за работа и за пръв път чух ритмичната им песен, с която пригласят на равномерния такт на флейтата. Ако този припев се слее със собствения ти пулс, ставаш част от кораба, от морето, от небето — също както в любовта.

Щом се отдалечихме от сушата, вдигнахме квадратните платна и когато вятърът ги изду, корабите поеха курс и гребците отпуснаха веслата. Вляво блестеше огряната от слънцето пустиня, а горещият западен вятър носеше дъха на море, сол и гниеща риба. Местните жители са осеяли тази част от крайбрежието с просто направени солници. Щом водата се изпари на слънцето, те събират солта и я продават на керваните. Там осоляват и риба. Тези странни хора живеят в необикновени шатри, опънати на скелети от китове.

Не бе изминал и час, откакто бяхме отплавали, и при мен дойде Карака, уж за да ми предаде ежедневния урок по индийски. Всъщност го вълнуваха други неща.

— Господарю посланик — каза той и ми стана приятно, че се обръща към мен така, макар новият ми сан да не бе нищо друго освен надвисналата над Индия сянка на Дарий, — разгледах кораба. — Карака понижи глас, сякаш се страхуваше, че Скилакс може да го чуе. Но адмиралът бе в предната част на кораба, където разговаряше с помощник-капитана.