Гор Видал - Сътворението

Макар Конфуций да беше благ както винаги, не можех да не забележа, че отправя доста неспокойни погледи към болнавия Йен Хуей.

— А според обичая не трябва ли да преустановиш цялата си всекидневна работа, когато си в траур за баща си?

— Такъв е обичаят — отговори Конфуций.

— И все пак, Учителю, нали ако човек не изпълнява всички религиозни обреди в продължение на три години, обредите ще започнат да отмират. Но ако не изпълнява музика, ще изгуби умението си. Ако не засее нивите си, няма да получи реколта. Ако не сече гората, няма да има дърва за огъня, когато старите изгорят. Не мислиш ли, че да не прави тези полезни неща една година, е повече от достатъчно?

Конфуций отмести погледа си от Йен Хуей към младия ученик.

— След една година траур — попита го той — ще ти бъде ли удобно да ядеш най-хубавия ориз и да носиш дрехи от красив брокат?

— Да, Учителю.

— В такъв случай прави го. Непременно. Помни само — тихият му глас леко се повиши, — че ако истинският кавалер чуе музика по време на траур, та ще дразни слуха му. Хубавото ястие ще му е безвкусно. Удобното легло ще мусе стори каменна постеля. Ето защо за него е лесно е естествено да се въздържа от такива луксове. Но ако ти наистина се чувствуваш добре, като си угаждаш, прави го!

— Знаех, че ще ме разбереш, Учителю. С голямо облекчение ученикът се извини и си отиде. Щом излезе, Конфуций поклати глава.

— Какво безсърдечие! Бащата на този човек умря преди година и той вече иска да прекрати траура. А като дете прекара първите си три години в скута на родителите си. Човек би помислил, че най-малкото, което ще направи, е също толкова време да жали за баща си.

Макар Конфуций да ме насърчаваше, рядко му задавах въпроси в присъствието на други хора. Предпочитах да го разпитвам насаме. Освен това бях установил, че е най-общителен, когато е с въдица в ръка. Тогава дори ми задаваше въпроси и внимателно изслушваше отговорите. Ето защо и за самия мен бе изненада, когато от устата ми се отрони въпрос пред другите ученици. Сигурно ми е подействувало напрежението в обстановката. Синът на Конфуций умираше. Йен Хуей бе болен. Учителят бе толкова разярен от новите данъци, че вероятно предстоеше и разцепление сред учениците му. За да изместя темата на разговора, както и за да науча нещо, попитах:

— Забелязах, че в някои части на Средното царство при смъртта на владетеля биват убивани мъже и жени. Пристойно ли е това в очите на небето, Учителю?

Изведнъж всички впериха погледи в мен. Въпросът ми беше явно непристоен, защото не съществува общество на земята, което да не спазва някой древен обичай, предизвикващ дълбоко смущение у здравомислещия съвременен човек.

Конфуций поклати глава, сякаш да осъди с физическо движение една постъпка, която е принуден най-малкото да обясни, ако не и да оправдае.

— От времето на Жълтия император обичаят изисква, когато умират велики хора, да взимат със себе си верните си слуги. На запад обичаят продължава да се спазва, както сам си видял в Цин. Ние на изток не се придържаме строго към тази традиция. Но то е заради херцог Чжоу, чиито думи по този повод поставят целия въпрос в малко по-друга светлина.

Винаги когато Конфуций споменаваше херцог Чжоу, човек можеше да е почти сигурен, че самият той се готви да разклати някой обичай от името на легендарния основател на Лу, чиито слова, изглежда, никога не противоречаха на собствените му възгледи.

— Тъй като нашите владетели желаят да бъдат обслужвани и в гроба си така, както са били обслужвани в двореца, което само по себе си е благопристойно желание, в пълно съответствие с традицията, обичаят изисква да бъдат умъртвени много мъже и жени, коне и кучета. Това е правилно в известни граници. Граници, които херцог Чжоу така прекрасно осветли, както осветли и всичко останало. Той отбеляза факта, че човешкото тяло бързо се разлага и плътта скоро се превръща в пръст. Не след дълго и най-красивата конкубина, живяла някога на земята, ще изгуби формите си и ще се превърне в обикновена глина. „Когато тези принесени в жертва мъже и жени се превърнат в глина — казал херцог Чжоу, — те изгубват първоначалния си вид и функция. Затова нека да заменим нетрайната плът с истински глинени статуи, изпечени така, че да траят вечно. И в двата случая великият господар е обграден с глина. Но ако статуите около него са направени от глина, която запазва формите си, неговият дух навеки ще съзерцава верните си слуги.“ Учениците останаха доволни. Дали херцог Чжоу е казал някога такова нещо, нямаше значение. Конфуций твърдеше, че го е казал, и това бе достатъчно. Несъмнено нито един интелигентен китаец не би отрекъл, че масовото жертвоприношение на хора е разточително и безсмислено — при това осъдено според Конфуций от династията Чжоу.