Гор Видал - Сътворението

— Моля да ми бъде простено, че преди да дойда тук, не съм си измил главата и крайниците, както подобава на просител — рече той, — но не знаех, че ще се окажа в такова положение в този страшен ден.

Макар гласът му да потрепваше от напрежение, старецът произнесе убедителна реч, в която посочи, че убийството на законен монарх е предизвикателство към небето и трябва да бъде наказано.

— Всъщност, ако незабавно не се отмъсти за убийството, много вероятно е всички народи да изгубят небесното благоразположение — заключи той.

Отговорът на херцога звучеше тържествено:

— Споделям ужаса на първия рицар от убийството на братовчед ми. Ще направя всичко, каквото мога, за да отмъстя за него. — Херцогът наистина влагаше в думите си ярост, както подобава на човек без власт. — Сега предлагам да поставиш този въпрос пред съвета на Тримата.

Конфуций отиде направо при барон Кан, който му отговори рязко, че никой в Лу не може да направи нищо за убийство, станало в Гей. Конфуций едва сдържаше гнева си. И съзнаваше, че е безсилен.

Същата вечер Фан Чъ дойде на гости в моя дом при леярната. Докато двете момичета ми поднасяха питки от пържен ориз — в онова следвоенно време живеехме скромно, — Фан Чъ сподели с мен тревогата си.

— През цялото време от войната насам очаквахме това да се случи — каза той.

— Убийството на херцога ли имаш предвид?

Фан Чъ кимна.

— Той искаше да възвърне цялата власт на херцог Ай. Но като изгуби войната, изгуби и подкрепата на собствените си барони. И ето, с малко помощ отвън, те го убиха.

— Помощ отвън, така ли?

Изведнъж си спомних думите на барона, че ще последват нови събития.

Фан Чъ вдигна пръст към устните си. Дадох знак на момичетата да се оттеглят. Когато останахме сами, Фан Чъ ми разказа, че барон Кан влязъл в заговор с бароните в Гей. Целта им била да убият херцога. Вече ми беше ясно защо той толкова настояваше да науча какво би направил или би се опитал да направи Конфуций и, още по-важно, до каква степен Чжан Цю и Фан Чъ ще се повлияят от справедливия гняв на Учителя си в случай, че бъде убит владетел, при това негов личен приятел. Барон Кан не без основание живееше в постоянен страх от държавна измяна. По време на властвуването му един чиновник се бе провъзгласил за диктатор, началникът на собствения му замък бе въстанал, а и херцог Гей бе нахлул в страната. Баронът наистина бе дълбоко подозрителен човек, но при това положение кой би могъл да го упрекне?

— Помъчих се да го успокоя — казах аз. — Но баронът едва ли гледа на мен много сериозно.

— Не се знае. Ти идеш отвън.

— А кога мислиш, че ще мога да се прибера… там вътре?

Въпреки че дните ми в тази очарователна, макар и малко опасна страна бяха изпълнени с приятни преживявания, често ме измъчваше самота. И днес ясно си спомням какво особено усещане ме обзе една есенна сутрин. Първото момиче ме бе помолило да отида на пазара рано сутринта, за да огледам два скъпи фазана. Спомням си, че утрото бе много студено. Въздухът все още бе напоен с нощната мъгла. Спомням си, че самият пазар беше — и сигурно си остава — приказен. Нощем фургони и каруци с продукти се стичат в града. После изящно подреждат зеленчуците и ядивните корени не според цената, а според цвета, размера и красотата им. В кръгли бъчви държат жива риба — сладководна и морска — както и октоподи, скариди и раци. Продават се екзотични и скъпи деликатеси: мечи лапи, желирани птичи гнезда, хриле от акула, паунов черен дроб, заровени яйца от времето на Жълтия император.

Щом слънцето се покаже над пазара и мъглата започне да се вдига, търговията навлиза в разгара си. Гледката е наистина прелестна. Когато отивах там, изпитвах радост, бях щастлив, сякаш съм част от нея. Но тази сутрин, докато стоях пред ракитените кафези, пълни със златисточервени фазани, изведнъж ме обзе самота. Никога не се бях чувствувал толкова далеч от истинския свят. Стоях там, сред хора от чужда раса, чийто език едва разбирах, чиято култура бе съвсем различна от всичко, което познавам. Ако наистина съществуват арийският Дом на дедите или царството на Хадес, убеден съм, че в това пред. дверие на ада човек ще изпита същото вълнение, което изпитвах тогава, докато гледах фазаните с премрежени от сълзи очи. Спомних си онзи пасаж от Омир, в който ду. хът на Ахил тъгува по предишния си живот под слънцето, което никога вече няма да види. В този миг бих предпочел да бъда овчар в планините зад Суза вместо син на небето. Рядко изпадах в подобни състояния на слабост, но болката, която изпитвах в такива мигове, бе много мъчителна. Все още ми се случва да сънувам, че съм на пазара, заобиколен от жълти хора. Опитвам се да избягам, но пътят ми е препречен от кафези с фазани. Фан Чъ ме успокои: