Гор Видал - Сътворението

— Ще тръгнем заедно. Скоро. Тази идея допада на барона, в което няма нищо чудно. Та аз открих път до Индия, най-вероятно стария „копринен път“, за който сме чували. Можем да тръгнем още утре, само че…

— Няма пари, така ли? Фан Чъ кимна.

— Положението е по-сериозно, отколкото мислиш. Хазната на Чъ е празна. А херцогската хазна е винаги празна.

— А Мън и Шу?

— И те са зле. Миналогодишната реколта беше лоша. Войната бе катастрофално скъпа, а не спечелихме нищо освен Лан, най-бедния град в Гей.

— Казваш, че тук няма банкери. Но сигурно има богати търговци, които може би ще пожелаят да дадат заем на държавата.

— Не. Нашите богаташи се правят на бедни. Така че никой не дава пари на заем, защото… защото животът тук е толкова несигурен.

Толкова несигурен, колкото където и да било другаде, помислих си аз. Все пак вярно е, че във Вавилон и дори в Магадха имаше дълги периоди на относителен мир и стабилност, благодарение на което бяха станали възможни и сложните банкови операции. Средното царство е много разпокъсано, за да може да се развие някаква по-сложна система за отпускане и получаване на заеми.

— Утре… — Фан Чъ произнесе тази дума мрачно, макар пред него да бяха сервирани „Четирите годишни времена“, блюдо, чието приготвяне бе отнело на момичетата четири дни и което събужда у човека желание да го съзерцава още четири. — Утре барон Кан ще обяви новите данъци. Ще важат за всички. Никой няма да бъде освободен. Това е единственият начин да измъкнем пари от богатите.

— И да разорите всички останали. Това ми се видя тревожно. Военен данък бе наложен няколко месеца по-рано, за ужас на всички граждани. Тогава Конфуций предупреди правителството, че данъкът е прекалено висок. „Най-лошото е — каза той, — че като взимате толкова много за държавата, намалявате възможностите на хората да създават богатство. Дори раз-бойниците в горите не взимат от търговеца повече от две трети. Защото и разбойникът има интерес търговецът да преуспява, за да има какво да се краде от него.“ Попитах Фан Чъ дали са се съветвали с Конфуций.

— Не. Барон Кан не желае да изслуша още едно нра-воучение. Чжан Цю ще разлепи съобщението по стените на Дългата съкровищница.

— Надявам се, че баронът знае какво прави.

— Знае какво трябва да направи — отвърна Фан Чъ. Фан Чъ съвсем не бе доволен от случилото се. Освен от негодуванието, което новият данък ще възбуди сред народа, правителството се безпокоеше и от реакцията на Конфуций. Страхопочитанието, което вдъхваше този немощен старец, не преставаше да ме удивлява. Макар никой владетел да не желаеше да му даде поста, който иска, нито пък да следва съветите му, било то политически или религиозни, всички държавни служители търсеха благословията му. Все още не мога да проумея как един учен, без политическа власт или богатство, бе успял да си създаде такъв авторитет. Несъмнено небето му бе дало пълномощие, без никой да знае.

В деня, когато новите данъци влязоха в сила, отидох в къщата на Конфуций. Десетина ученици се бяха подредили около Учителя в полукръг, а той седеше облегнат на дървената колона пред входа към вътрешната стая. Старецът, изглежда, имаше болки в гърба, защото притискаше ту едната, ту другата си плешка към твърдата дървена повърхност. Никой не спомена последното данъчно облагане. Възгледите на Конфуций по този въпрос бяха добре известни. Но имахме повод да подхванем разговор за погребения и траур, за умрелите и за онова, което им дъл-жим. Дзъ-лу седеше отляво на Учителя. Йен Хуей бе отдясно. В другата част на къщата умираше синът на Конфуций. Смъртта витаеше във въздуха.

— Ясно е, че строгото спазване на траура никога не е излишно — рече Конфуций. — Поне това дължим на паметта на умрелите. Дори бих се придържал и към древното правило, че човек, който сутринта е ридал на погребение, не бива още същата вечер да извиси глас и да запее.

Макар всички да се съгласиха, че и най-педантичното спазване на погребалните ритуали не е излишно — например, че ако някой е ял чесън или пил вино, не може да извършва жертвоприношение за мъртвите, — имаше известно разногласие по въпроса колко трябва да продължи траурът за родител в сравнение с траура за дете, приятел или съпруга.

— Убеден съм, че една година е напълно достатъчна, когато жалиш за баща — заяви един млад ученик. — Но Учителят настоява, че трябва да се спазва пълният тригодишен траур.

— Не настоявам за нищо, дете мое. Просто се придържам към обичая.