Гор Видал - Сътворението

— Разбира се — отвърна старецът и прибра последния си рибарски трофей.

— Какво представлява небето? — попитах го аз. Конфуций постави нова стръв. Този път движенията му бяха по-бавни. Не отговори веднага. Първо хвърли въдицата. Забелязах, че дневната луна вече я няма, а слънцето се бе издигнало високо в бялото небе.

— Небето раздава живота и смъртта, добрата и лошата съдба.

Знаеше, че не е отговорил на въпроса ми. Не казах нищо. Той продължи:

— Небето е там, където живее Първият прародител. Когато принасяме жертва на небето, принасяме жертва нему.

Хванах змиорка. Помислих си, че това същество, което се мъчеше да се изплъзне от ръцете ми, въплъщава поведението на Конфуций по въпроса за небето. Учителят говореше неопределено — по простата причина, че сам не вярваше в небето, точно както не вярваше и в така наречения Върховен прародител.

Конфуций беше атеист. Сигурен съм в това. Но вярваше в силата на ритуала и церемонията, създадени от отдавна погребаната династия Чжоу, защото бе привърженик на реда, равновесието и хармонията в човешките дела. И понеже народът вярваше във всевъзможни звездни богове, а управляващата класа — в прекия си произход от поколения божествени прародители, които следят всяка тяхна стъпка от небето, Конфуций се стремеше да използува древните поверия, за да създаде хармонично общество. Въздигаше в култ династията Чжоу, защото — независимо от обаятелните думи, които приписваше на херцог Тан — все пак последният син на небето принадлежеше към Чжоу. Ето защо за създаването на обединено Средно царство бе необходимо да се намери нов син на небето, за предпочитане от същата династия. Но тьй като Конфуций с основание се страхуваше, че може да се появи неподходящ владетел, непрестанно говореше за добродетелите на старата династия. Почти съм убеден, че Конфуций сам бе измислил голяма част от онова, което проповядваше, макар Фан Чъ да се кълнеше, че просто тълкува древните текстове.

— В такъв случай ги тълкува с единствената цел да му послужат при днешните обстоятелства — казах аз на Фан Чъ.

Фан Чъ не виждаше нищо лошо в това. Когато чу шегата на Конфуций за черупката на костенурката, той се намръщи.

— Това е непристойно.

— Защо?

— Изкуството да се предсказва бъдещето произлиза от предците. Те са ни оставили и „Книга на промените“, която Учителят дълбоко почита.

— И все пак това с костенурката му беше смешно, Фан Чъ се натъжи.

— Не е тайна, че Учителят не се интересува много от предсказанията, поне не толкова, колкото подобава. Дори заявил, че човек сам твори бъдещето си, като следва законите на небето.

— Макар че не вярва в него. Фан Чъ се възмути.

— Ако мислиш така, значи не си го разбрал. Естествено, ти си варварин — добави той с усмивка. — Служиш на този много особен бог, който сътворил злото, за да има оправдание да измъчва останалите си творения.

Не удостоих това богохулство с отговор.

Изглежда, Конфуций бе единственият китаец, който никак не се интересуваше от света на призраците, демоните и духовете. Човек оставаше с впечатлението, че не вярва в тях. Няколко пъти го попитах за това, но не получих задоволителен отговор.

Спомням си, че точно когато се мъчех да откача змиорката от въдицата, рекох:

— Какво ще кажеш за умрелите? Къде живеят те? Има ли съд за тях? Възкръсват ли? Или пък се раждат отново? — Змиорката така се извиваше, че беше невъзможно да извадя кукичката от устата й. — Все пак би трябвало да има някакво достойнство, което ще бъде възнаградено на небето. Ако няма, тогава защо…

— Я ми дай аз да откача рибата — прекъсна ме Учителят и със сръчно движение подхвърли змиорката от въдицата в кошчето. После изтри ръцете си в тревата и отново се обърна към мен: — Добре ли познаваш живота?

— Не съм сигурен дали разбирам какво точно ме питаш. Познавам собствения си живот. Пътувал съм из чужди земи, срещал съм най-различни хора…

— Но не си видял всички племена, всички хора, нали?

— Разбира се, че не съм.

— Тогава, почетни гостенино, щом като още не разбираш живота, как можеш да разбереш смъртта?

— Ти разбираш ли живота, Учителю?

— Естествено, не. Знам някои неща. Обичам да уча. Мъчех се да проумея този свят. Изслушвах всички. Отделих настрана онова, което изглежда съмнително, а към останалото подхождах предпазливо.

— Вярваш ли в божественото откровение?

— А какво разбираш под божествено откровение? Разказах му за онова време — когато чух гласа на Премъдрия господ. Описах му прозрението на Питагор, просветлението на Буда, мистичните преживявания на нашите маги — породени от хаомата, разбира се, но все пак истински видения. Старецът слушаше и се усмихваше. Поне така ми се струваше: връхчетата на двата му предни зъба винаги стърчаха навън, поради което лицето му обикновено изразяваше лека насмешка.