Гор Видал - Сътворението

— С кого? С Чжан Цю ли?

— С Конфуций. Ти си неутрална фигура, чужденец. Ще те послуша.

— Съмнявам се. Освен това какво да му кажа?

— Ще му кажеш истината. Страната страда, защото няма хармония между владетеля и божествения мъдрец. Е, ако Конфуций приеме Чжан Цю…

Отговорих, че ще направя каквото мога. А между другото попитах още веднъж за заминаването си.

Фан Чъ не ми даде големи надежди.

— Нищо не може да се направи тази година. В хазната все още има недостиг. Но знам, че барон Кан се интересува от пътя за Индия по суша.

— Твоя „копринен път“ ли има предвид?

— Моя „копринен път“. Само че едно такова пътуване е сериозно начинание.

— Остарявам, Фан Чъ.

И до днес свързвам безкрайната самота със сипещ се сняг, с парещи кестени.

— Опитай се да сдобриш барон Кан с Конфуций. Ако успееш да направиш това, ще получиш каквото искаш.

Макар и да не му вярвах, отговорих, че ще направя каквото мога.

Следващият ден бе последен от старата година, затова отидох в семейното светилище на Конфуций. Оказа се, че съм избрал най-неподходящия момент. Първо, обредът на Прогонването бе в разгара си. Мога да кажа със сигурност, че това е най-шумната церемония в света. Всички тичат насам-натам, свирят с рог, удрят барабани, дрънкат звънци. Поверието гласи, че само чрез вдигане на възможно най-голям шум ще бъдат прогонени злите духове от старата година и така ще се отвори път за добрите духове от новата година. По време на този обред Конфуций обикновено обличаше царедворски дрехи и заставаше на върха на източните стълби към семейното светилище. Чак когато врявата станеше наистина непоносима, той започваше да говори утешително на семейните духове. Предупреждаваше ги да не се плашат и да не се учудват на непоносимия шум. Молеше ги да останат по местата си.

Но за мое учудване Конфуций не бе заел обичайното си място на стълбите пред светилището. Реших, че може да е болен. Забързах към дома му. По-точно, опитвах се да бързам — на всяка крачка ме спираха кълчещи се заклинатели и техните помощници — „лудите“.

Заклинателят ходи от къща на къща и срещу определена сума прогонва злите духове. Придружават го четирима изключително шумни мъже, които се наричат „луди“. Дали тези същества наистина са луди, е без значение. Сигурно е, че се държат колкото е възможно по-комично и по-уродливо. На главата и раменете си носят меча кожа, а в ръце държат шиш и щит. Щом влязат в къщата, „лудите“ с проглушителните си викове докарват и слугите до лудост, а заклинателят се втурва да обикаля стаите и крещи, наричайки с обидни имена злите духове, обитаващи зимника, стрехите и килерите.

Белосаната фасада на дома на Конфуций бе изпоцапана с минзухареножълта боя. Така и не можах да разбера какво е значението на тези петна. Входната врата бе открехната. Влязох. Очаквах да видя някаква религиозна церемония. Но във вестибюла, където бе студено като в гроб, нямаше нито жреци, нито дори ученици.

Докато прекосявах преддверието, чух, че из къщата се носи ридание. Помислих, че това е заклинателят, и спрях, за да си припомня какво гласи етикетът за такива случаи. Позволено ли бе да се влиза в чужда къща, докато трае обредът на Прогонването?

Помогна ми един ученик, който се бе вмъкнал във вестибюла след мен.

— Синът е умрял — прошепна той. — Трябва да поднесем съболезнованията си на бащата. — И ме поведе навътре.

Конфуций седеше в траурно облекло на просто килимче, облегнат на дървената колона. В стаята имаше доста ученици. Всички изглеждаха по-скоро стъписани, отколкото печални.

Поздравих Учителя, който отговори с обичайната си любезност. И двамата направихме жестовете, предвидени за този най-скръбен случай. Когато коленичих до Дзъ-лу, той прошепна:

— Няма утеха за него!

— Какво би могло да го утеши, когато загубата на първородния син е най-голямата скръб? — отвърнах аз с общоприетия израз.

— Той понесе по-голяма загуба — промълви Дзъ-лу.

Отначало не разбрах какво иска да каже. Според установената представа най-лошото нещо, което може да сполети човек, е да изгуби първородния си син. Присъединих се към припяването. Повтарях молитвите. Произ-насях успокоителните слова. Но Конфуций вече не само изпълняваше ритуалните вопли, а истински плачеше.

Накрая Дзъ-лу се намеси почтително, но твърдо:

— Учителю, ти не проявяваш никаква сдържаност. Не намираш ли, че това е непристойно?

Конфуций спря да плаче. По страните му блестяха сълзи — като следи от охлюви.