Гор Видал - Сътворението

— Непристойно? — повтори той.

И преди Дзъ-лу да успее да отговори, зарони нови сълзи. Едновременно с това заговори с изненадващо равен глас:

— Ако нечия смърт заслужава безутешни ридания, това е неговата.

В този миг осъзнах, че Конфуций не вярва в задгробния живот. Когато, следвайки ритуала, говореше за небето като дом на предците, самият той не вярваше, че съществува такова място. И все пак се учудих, че е така сломен от смъртта на един син, който не означаваше много за него. Всъщност синът често бе източник на неудобство за бащата. Неведнъж бе разобличаван, че взима пари от учениците на Конфуций и ги задържа за себе си. Отгоре на всичко беше глупав.

В този миг заговори някакъв старец, когото не бях виждал по-рано:

— Учителю, нека да взема каляската ти, за да направя от нея достоен ковчег на сина си.

Все повече и повече се озадачавах. Кой беше този старец? Кой беше покойният му син? Изведнъж Конфуций спря да плаче.

— Не, приятелю, не мога да ти я дам. Ти си съкрушен, което е естествено. Аз съм не по-малко съкрушен, защото загубих сина си, какъвто и да бе той, а сега загубих и твоя син, най-добрия и най-мъдрия сред всички млади хора.

Чак тогава разбрах, че и Йен Хуей е умрял. Учителят бе получил два удара от… по волята на небето.

Бащата на Йен Хуей започна да вие и досадно да нарежда:

— Тогава не е ли най-важно този блестящ младеж да получи всички възможни почести? Не беше ли той най-мъдрият ученик на най-мъдрия човек?

Конфуций примигна и раздразнението измести скръбта. Противно на общоприетото мнение старите хора менят настроенията си по-бързо от младите.

— Твоят син бе фиданка, която успях да отгледам, докато разцъфти. Но дървото не живя достатъчно дълго, за да даде плодове.

Конфуций замълча. Въздъхна дълбоко. После заговори с безизразен глас:

— Не мога да разреша каляската ми да се използува за ковчег, понеже, когато погребвах собствения си син — не че искам да сравнявам двамата, — не направих това. Първо, защото щеше да е непристойно, и второ, защото съм първият рицар и като такъв не мога да ходя пеш до гроба. Обичаят ми налага да се возя в колесница. Такъв е законът, значи нямаме избор.

Недоволството му бе очевидно и бащата на Йен Хуей не се осмели да настоява повече. Но Дзъ-лу се осмели:

— Учителю, нали все пак трябва да погребем Йен Хуей с всички възможни церемонии. Можем да намерим подходящо дърво за ковчег, без да те лишаваме от каляската ти. Непременно трябва да отдадем всички почести на Йен Хуей. Дължим това на небето. Дължим го на предците. Дължим го на теб, който си го учил.

Настъпи дълго мълчание. После Конфуций наведе глава и прошепна на себе си:

— Небето открадна от мен онова, което бе мое. Едва бе изречено това богохулство, и небето отговори.

Един заклинател се втурна в стаята, последван от четиримата „луди“. Докато танцуваха наоколо, дрънкаха със звънци, удряха барабаните си и крещяха обиди към всички зли духове от старата година, Конфуций се измъкна от стаята. А аз забързано се отправих през града към двореца Чъ.

Открих Фан Чъ в онази част на двореца, която отговаря на втората стая на канцеларията у нас. Тук държавните дела ежедневно се извършват от светлокожите ри-цари Чжоу и чернокосите кавалери Шан. Така и не разбрах колко от тези чиновници са конфуцианци. Подозирам, че бяха мнозинство.

Фан Чъ вече бе чул за случилото се.

— Това е много печално, разбира се. Йен Хуей беше забележителен човек. Ще ни липсва на всички.

— А синът?

Фан Чъ направи неопределен жест.

— Ако не друго, тази скръб ще ни даде време да отдъхнем.

Чжан Цю се присъедини към нас. Изглеждаше изтощен, но въпреки това ме поздрави точно както се полага на почетен гост. И той бе чул новините.

— Да можех да отида при него. Знам, че страда. Какво каза той?

Повторих думите на Конфуций за небето. Чжан Цю поклати глава.

— Това е непристойно, както сам той ще признае, когато болката премине.

— Преди години — каза Фан Чъ — в никакъв случай не би изрекъл такова нещо, колкото и съкрушен да е от волята на небето.

Чжан Цю, както и Фан Чъ явно повече се разстроиха от думите, изплъзнали се неочаквано от устата на Конфуций, отколкото от смъртта на съвършения Йен Хуей.

— Ще присъствуваш ли на погребението? — попитах Чжан Цю.

— Разбира се. Ще бъде нещо грандиозно. Бащата се е погрижил за това.

Учудих се.

— Но Учителят каза, че церемониите за Йен Хуей трябва да бъдат също толкова скромни, колкото са били за сина му.