Гор Видал - Сътворението

Слугинята се втурнала да търси някой с достатъчно висок ранг, който да спаси херцогинята. Но в двореца нямало мъж с по-висок ранг от граф. И нямало по-стара дама от херцогинята. Тогава графът и слугинята покрили лицата си с мокри кърпи и влезли в горящия дворец, където старата дама продължавала да си седи на копринения килим и да нарежда пръчиците от бял равнец.

„Моля произхождащата от сина на небето да дойде с мен“ — казал графът, който бил неин племенник. Херцогинята много се ядосала.

„Това е нечувано. Не мога да напусна покоите си, ако не ме придружава по-възрастна жена и мъж от семейството ми, чийто ранг не е по-нисък от маркиз. Каквото и друго да сторя, ще е неблагоприлично.“

И така херцогинята изгоряла в името на благоприличието — изключително важно качество за китайците.

Смъртта на тази дама е източник на безкрайни спорове в Китай. Някои я разглеждат като фигура, достойна за възхищение и подражание. Други я намират за смешна. „Всъщност тя не беше нито девица, нито млада невеста — каза ми веднъж Фан Чъ. — Беше стара жена, която нямаше защо да се тревожи кой я придружава. Липсваше и скромност. Беше суетна като всички от династията Чжоу. А суетата никога не е благопристойна в очите на небето.“

Когато наближихме покрайнините на Лоян, човешкият поток се увеличи. Всички бързаха към столицата. Богатите пътуваха в колесници или на носилки. Бедните селяни носеха стоката си на гръб. Богатите селяни и търговците седяха до кочияша в теглени от волове фургони. Хората от простолюдието бяха добре облечени и усмихнати за разлика от мрачните жители на Цин, чиито черти всъщност много се различават от чертите на източните китайци. Хората от Цин обикновено имат бронзов цвят на лицето и сплескани носове. Хората от Чжоу и държавите от вътрешността са по-бледи, а чертите им по-изящ-ни. Но всички са чернокоси, с тъмни очи и кръгли лица и по телата им почти няма косми. Колкото и да е чудно, военната класа в Чжоу, която завладяла Средното царство горе-долу по същото време, по което арийците нахлули в Персия, Индия и Гърция, ги нарича „чернокосите хора“. Откъде са дошли Чжоу? Когато зададеш този въпрос на китайците, те сочат на север. Интересно дали нямаме общ произход?

Влязохме в Лоян през висока каменна порта, вградена в дебела стена от груби тухли. Веднага се почувствувах като у дома си. Хората се смееха, крещяха, пееха, кашляха, плюеха. Купуваха и продаваха, пазаряха се и спираха да похапнат пред сергиите, отрупани с най-разнообразни ястия, а сергии имаше на всяка улица.

Херцогът купи варен шаран от един търговец близо до централния площад.

— Тук се продава най-хубавият шаран в цял Китай — рече той, като откъсна парче и ми го подаде.

— Никога не съм ял по-вкусна риба — казах аз съвсем чистосърдечно.

Херцогът се усмихна на търговеца.

— Когато пристигна в Лоян, винаги идвам първо при теб. Не е ли така? — Херцогът говореше изискано, макар устата му да беше пълна.

Човекът се поклони ниско и пожела на херцога дълъг живот. После херцогът купи голям, навит на руло лист, в който имаше изпържени в собствения им мед пчели. Изказа се с възхищение за това лакомство, но на мен то не ми хареса. След онези дни в Лидия не обичам мед.

Херцог Шъ винаги наемаше стаи в голяма къща срещу двореца.

— Тази къща беше собственост на един близък на семейството ми — каза херцогът, без да доуточнява — нали в известен смисъл всеки му беше близък. — Впоследствие я купи един търговец и сега дава стаите под наем на много високи цени. Но това не важи за мен. За мен има специални цени, защото съм член на императорското семейство.

Макар херцогът да не се държеше с мен като с пленник, аз бях пленник и добре го знаех. Когато пътувахме, настаняваше ме или в своята стая, или в стаята на иконома си. Непрекъснато ме държаха под око — или той, или някой от свитата му.

След Цин Лоян ми се стори очарователно място и дълго време не разбирах, че както градът, така и страната са пред икономическа разруха. Съседните държави бяха заграбили по-голямата част от Чжоу. Само съмнително божествената фигура на херцога възпираше владетелите на Чъи и Вей да не превземат самия Лоян. Всички малко или много подхранваха илюзията на херцога, че той е синът на небето, а в същото време крадяха от земята му и тайно му се присмиваха.

Лоян изглеждаше така, както изглежда всяка голяма столица, открила с изненада, че току-що е изгубила империята, която я е хранила. Вавилон имаше същия овехтял и малко тъжен вид. Независимо от това в Лоян непрестанно звучеше музика, имаше игри, фокусници и, разбира се, церемонии.