Гор Видал - Сътворението

Гледах изумен. В прашната зала, чиито потъмнели греди бяха проядени от термити, се бяха събрали всички херцози на Китай в очакване синът на небето да поднови властта им. Има единадесет херцози на вътрешните държави и четирима на така наречените външни държави. Докато всеки херцог приемаше емблемата на властта и подновяването й, свиреше музика, а жреците припяваха. Херцог Шъ се подсмихваше. Не посмях да го попитам защо. Отначало помислих, че просто е ядосан, защото ако неговото владение Шъ изобщо е съществувало, то вече не му принадлежи. Но когато херцог Цин прие с раболепна благодарност знака на властта, с изумление забелязах, че това не е същият човек, когото бях видял да надава вълчи вой пред могилата на император У.

— Та това не е херцогът — прошепнах аз.

— Разбира се, че не е — изсмя се моят ексцентричен господар.

— Тогава кой е?

— Актьор. Всяка година петнадесетте херцози се представят от актьори. Всяка година синът на небето се преструва, че възобновява властта на истински херцози. О, това е скандално! Но какво да прави бедният ми приятел? Истинските херцози не искат да дойдат в Лоян.

— Но нали твърдиш, че всички те го смятат за син на небето?

— Така е.

— Тогава защо да не му окажат тази чест?

— Защото не е син на небето.

— Не разбирам.

— И той не разбира. Наистина не може да разбере. А всичко е просто. Докато се преструват, че той е син на небето, никой от тях не може да претендира за пълномощието. Ето защо това представление е толкова необходимо. Тъй като всеки херцог мечтае да заграби един ден пълномощието, те всички са съгласни, че засега е най-добре да се държат така, сякаш херцог Чжоу наистина е онзи, за когото се представя. Но рано или късно някой херцог ще вземе надмощие и тогава Лоян ще изчезне като сън, а Жълтата река ще почервенее от кръв.

Докато херцозите-актьори се оттегляха, синът на небето обяви:

— Тук на север стои Самотният! Пълномощието на небето е тук!

После музикантите вдигнаха страхотен шум и стотина мъже с разноцветни пера на главите и животински опашки започнаха да танцуват — толкова особени бяха техните танци, че можех да ги сравня само с онова, което съм виждал във Вавилон, а там има какво ли не. Насред този вихър от ярки цветове и странни звуци синът на небето се оттегли.

— Това е музиката на четирите посоки на света — каза херцогът. — Привържениците на старите обичан я ненавиждат. Но те ненавиждат всичко ново. Лично аз предпочитам новата музика пред старата. В някои среди тя се смята за ерес, но така или иначе, живеем в еретични времена. Ето ти и доказателство. Няма херцог в Шъ.

Не си спомням колко време останахме в Лоян. Но помня, че за пръв път, откакто бях попаднал в плен, се чувствувах почти свободен. Херцогът често ме канеше да вечерям с него, тъй като му бе приятно да ме показва. Не се радвах на особен успех. Китайците, а към тях, естествено, принадлежат и лоянските придворни, почти не се интересуват от света отвъд това, което наричат четирите морета. А още по-малко ги вълнува някакъв човек с особен вид, който говори езика им с неприятен акцент — два явни недостатъка, които не допринасят за доброто впечатление. За мое учудване и за разочарование на херцога почти никой не прояви любопитство към западния свят. Щом нещо не е в Средното царство, то не съществува. В китайските очи ние сме варварите, а те цивилизованите хора. Установил съм, че ако човек пътува дълго из широкия свят, лявото става дясно, горе става долу, север става юг.

На мен обаче разпуснатостта, царяща в западналия лоянски двор, много ми допадна. Единственото желание на придворните бе да се забавляват. Безсрамно злословеха един за друг. Хранеха се обилно от напукани чинии, пиеха от нащърбени чаши и се разхождаха с изискана походка в овехтелите си дрехи.

Скитайки из града, човек усещаше, че едно време Лоян е бил величествена, макар и малко примитивна столица и че славата на града е отминала безвъзвратно. Приближените на сина на небето изпълняваха своите церемонии подобно на призраци — според херцог Шъ те дори не знаеха как да ги изпълняват. Същите тези призраци, превърнали се в похотлива плът, се отдаваха на удоволствия, сякаш подозираха, че е дошъл краят им и дворът, в който служат, е само избледняващата сянка на един завинаги изчезнал свят.

Посетихме Залата на светлината — строена преди столетия сграда, посветена на Премъдрия господ, искам да кажа, на небето. Интересно, че тези две понятия ми се струват взаимозаменяеми, макар че заговорех ли на китайските жреци за Премъдрия господ, те ставаха неспокойни, сменяха темата, започваха да разказват за Жълтия император, за царските потомци, за пълномощието… все за това пълномощие! Те сякаш не искат или не могат да възприемат представата, че във вселената има първично и водещо начало. Не подозират, че се води война между Истината и Лъжата. Вместо това се стремят да поддържат хармонично равновесие между мъглявата небесна воля и безметежната земна глупост. Вярват, че това може да се постигне, като старателно съблюдават сложните церемонии за омилостивяване на предците.