Гор Видал - Сътворението

Присъствувахме на новогодишните обреди, които се изпълняват в родовия храм на херцозите Чжоу. Тази сграда, построена преди три века — скоро след идването на сина на последния император, — сигурно е била необикновено красива като нова.

Храмът има висок, стръмен покрив, направен от изящни плочки, чиято глазура е оцветена с вълнообразни зелени и златни линии. Дървените колони са украсени с плетеница от цветове на водни растения — единствено синът на небето има право да използува този мотив. Основите на храма са каменни, а стените са от потъмняло дърво и по тях висят всякакви оръжия — старинни и нови. На теория целият арсенал на страната се държи в родовия храм на владетеля. На практика оръжието в тези храмове е само символично. Когато бил просто родов вожд, владетелят си осигурявал надмощие чрез пряка собственост върху цялото оръжие. Но това било много отдавна, когато обществото представлявало едно семейство, подчиняващо се на бащата, който пък бил син не само на собствения си баща-вожд, а и на небето.

В единия край на огромната зала има чудновата статуя от теракота, изобразяваща мъж, малко по-едър от естествен ръст, облечен като воин от династията преди Чжоу. В подножието на статуята има надпис: „Колкото по-малко казваш, толкова по-лесно е да се поправиш.“ Защо в родовия храм на Чжоу е трябвало да се постави такова предупреждение, е пълна загадка — освен, разбира се, ако това е съвсем недвусмислено изявление и трябва да се разбира буквално.

Сегашният син на небето се оказа пъргав четиридесетгодишен мъж с дълга заострена брада. На гърба на пищната му церемониална роба със златен конец бе изброди-ран дракон. В ръката си държеше голям диск от зелен нефрит с дръжка от слонова кост — веществен израз на капризното небесно пълномощие.

Херцог Чжоу стоеше сам в северния край на залата, с гръб към олтара. От двора го отделяха левият и десният церемониалмайстор. Това са двамата най-висши служители в страната. След тях идват потомствените жреци; следват музикалните и церемониалните наставници, придворните, гостите на Чжоу. Поради високия ранг на херцог Шъ — който по своята достоверност не отстъпваше на ранга на така наречения син на небето — имахме възможност да наблюдаваме една почти безкрайна церемония, а моят господар непрестанно мърмореше под носа си: „Цялата работа е скалъпена! Скандално!“

Когато засвириха музиката на приемствеността, херцогът особено много се възмути:

— Тази музика може да се изпълнява само в присъствието на онзи, който притежава и пълномощието, и хегемонията! О, това е истинско светотатство!

Музиката на приемствеността е композирана преди повече от хиляда години. Докато се изпълнява, танцьори в необикновени костюми разиграват мирното наследяване на трона от някакъв легендарен император, наречен Шун. Ако се изпълни правилно и внимателно, тази музика би трябвало да свърже небето и земята в пълна хармония. Демокрит иска да знае как е възможно музиката да се помни хиляда години. Същото искат да знаят и много китайци, които твърдят, че през вековете истинската музика е била опорочена или пък напълно забравена, а онова, което днес се изпълнява в Лоян, е пародия на оригинала и по тази причина небето е оттеглило пълномощието си. Не знам. Мога да кажа само, че за ушите, а и за очите на човек от запада това музикално представление е твърде необичайно.

Когато музиката и пантомимата свършиха, херцог Чжоу се обърна към Жълтия император с молба да благослови Средното царство. След това синът на небето възобнови властта на всички велможи в Китай. Тази част от церемонията бе колкото внушителна, толкова и безсмислена.

Херцог Чжоу тържествено даде знак на велможите да се приближат. Петнадесет разкошно облечени мъже се понесоха към него. Тук трябва да отбележа, че в Китай, когато човек с по-нисък ранг се представя на някой по-висшестоящ, той навежда глава, повдига рамене и накланя тялото си така, че да изглежда колкото е възможно по-дребен в присъствието на великия човек.

Петнадесетте фигури в бляскави одежди спряха на няколко крачки от херцога. След това левият и десният церемониалмайстор му поднесоха петнадесет бронзови плочки, покрити с красивото и както се оказа, до края недостъпно за мен китайско писмо.

Херцогът взе първата плочка. После се обърна към възрастен мъж в сребърна дреха:

— Приближи се, любими братовчеде. С рачешки движения старецът пристъпи към него. — Волята на небето е да продължиш да ни служиш като верен слуга. Вземи това. — Херцогът му връчи плочката. — То е символ на небесната воля да служиш и на нас, и на небето, като херцог Вей.