Гор Видал - Сътворението

Трябваше да се пазя не само от полицията, но и от глутница вълци, която ме дебнеше настойчиво — очите им светеха като жълто-зелени огньове в нощта. Спях по дърветата, с дебела тояга в ръка, и проклинах женския си костюм, заради който не се предвиждаше да нося оръжие. Видях черна мечка. Видях кафява мечка. Може и те да са ме видели, но не проявиха никакъв интерес. Знаеше се, че тези тъмни гори са свърталище на разбойници, но аз не срещнах жива душа. И ако от време на време не чу-вах шума от херцогския конвой, щях да изгубя всякаква връзка с човешкия свят.

Стигнех ли до езеро или поток, пропълзявах до брега и пиех вода, както пият животните — на четири крака. Хранех се с неизвестни за мен ядки, корени, плодове. Често ми прилошаваше. Веднъж ми се стори, че виждам дракон, чието туловище проблясва в горския полумрак. Но драконът се оказа причудлива скала от блестящ зелено-бял нефрит — най-красивия от всички камъни.

Стоях в един шубрак от клонести дървета на мястото, където се събират реките Вей и Тай, и гледах как полицията поздравява херцог Шъ и поема обратния път към гората. На отсрещния бряг на Тай се простираха обработваемите поля на Чжоу. Преминаването от Цин в Чжоу беше като преминаване от нощ в ден.

На другия бряг херцогът бе посрещнат с почести от началника на граничния пункт, който прегледа небрежно документите му и благосклонно посочи към Лоян, столицата на Средното царство. Моето собствено влизане в Чжоу не бе така официално. Преплавах река Тай на грубо стъкмен сал от върбови клони.

Херцогът много се учуди, когато ме видя.

— Каква приятна изненада! — плесна той с ръце. — Сега ще получа откупа от Магадха. О, колко се радвам! А и колко съм учуден! Бях сигурен, че ако не те разкъсат вълците, хората-вълци ще го сторят.

Тогава за пръв път чух — разбира се, вече в Чжоу — какво мислят цивилизованите китайци за варварите от Цин.

Херцогът ми даде да ям от собствените си запаси и ми подари една от своите широкополи дрехи, направена от рехава фина тъкан, както и връхно наметало от черна агнешка кожа. Свалихме всички херцогски емблеми и заприличах на истински рицар — ни повече, ни по-малко. Все пак чувствувах се неловко. За пръв път от детските си години насам нямах брада. Съвсем приличах на евнух. За щастие много китайци не носят брада, тъй че не биех на очи.

За пръв път, откакто бях пристигнал в Китай, се радвах на живота. Все още бях пленник, но не бях роб, а херцогът бе очарователен спътник и гореше от желание да ми покаже истинския Китай.

— Не трябва да съдиш за Средното царство по Цин, който почти не е част от него, въпреки че херцозите му произхождат — донякъде незаконно — от император У. Отгоре на всичко тези недодялани провинциалисти жадуват за хегемония! Но небето е великодушно и пълномощието още не е дадено никому. Когато това стане, сигурен съм, че избраникът ще бъде моят любим братовчед, херцогът на Чжоу. Ще видиш колко е обаятелен. Но има един недостатък. Държи се сякаш вече е синът на небето, което е върховна дързост. Разбира се, всички херцози Чжоу страдат от тази илюзия, понеже последната небесна повеля наистина е била отредена на техния прародител. Но това се е случило преди триста години и пълномощието било изгубено, когато една нечестива групировка от варвари и благородници го убила. Синът на императора избягал тук в Чжоу и се провъзгласил за император. Но, разбира се, не успял да установи хегемония. Останал си само херцогът Чжоу и по тази причина и до днес това, което имаме, е само сянката на сина на небето в Лоян — столица-сянка на съвсем действителното Средно царство. Херцогът на Чжоу е почти император. Но това не е достатъчно, нали? Особено като се има предвид, че Чжоу е най-слабото херцогство и рано или късно някои съседи — вероятно хората-вълци — ще го превземат. А дотогава ние ще гледаме към Лоян със сълзи в очите, с надежда в стомасите.

После херцогът ми разказа за прабаба си, която била прабаба и на сегашния херцог на Чжоу. Тази безкрайно горда жена винаги говорела за себе си като за „момченцето“. Един ден в онази част от двореца, където живеела, избухнал пожар и всички дами избягали с изключение на „момченцето“. Херцогинята си седяла в приемната и невъзмутимо гадаела с пръчици от бял равнец. Когато слугинята помолила господарката си да напусне горящия дворец, старата дама отговорила: „Момченцето не може да напусне двореца, ако момченцето не е придружено от сина на небето или роднина от мъжки пол с ранг, не по-нисък от маркиз, а освен това момченцето не може да се покаже извън двореца без придворна дама, по-възрастна от момченцето.“ После продължила да гадае бъдещето — любимо занимание в Китай.