Гор Видал - Сътворението

Изведнъж установихме, че до нас е застанал Хуан. Притежаваше дарбата безшумно да се появява, сякаш за да покаже, че е вездесъщ. Често ми напомняше сянката, която бързо движещият се облак хвърля върху земята.

— Господарю херцог… Уважаеми посланико! Виждам, че ви харесва моят параван от пера.

— Да — отвърна му съвсем спокойно херцог Шъ, — и тъкмо се канех да обясня на госта какво е значението му.

Погледнах паравана и едва сега наистина го видях. Осем черни птици на фона на буреносни облаци.

— Несъмнено знаеш значението му, Годподарю херцог. — Хуан се обърна към мен. — Всичко свързано с нашето херцогско семейство, а то е и негово семейство, е известно на Господаря Шъ.

— Съвсем вярно. Прадядото на покойния Най-състрадателен беше мой прачичо. Веднъж приел група музиканти от север. Те му казали, че знаят цялата музика, изпълнявана в двора на император У. Херцог Пин не можел да повярва. А и кой не би се усъмнил? Всеки знае, че по-голямата част от свещената музика на най стария двор на Чжоу е или безнадеждно изопачена, или напълно забравена. Но маестрото, който не бил сляп — подозри-телна подробност, тьй като всеки истински маестро трябва да бъде сляп, — рекъл: „Ще докажем, че можем да добли-жим небето до земята.“ Започнали да свирят. Музиката звучала странно и сякаш идела от друг свят. Друг свят, но не небесен. От юг прелетели осем черни птици и затан-цували по терасата на двореца. После над града се раз-вихрила буря. Плочите от покрива на двореца те разхвърчали. Ритуалните съдове се изпочупили. Херцог Пин се разболял и цели три години нищо не поникнало в Цин, дори и стръкче трева.

Хуан ми се усмихна и каза:

— Господарят херцог добре знае тази тъжна, тази поу-чителна история. Самият аз гледам много сериозно на нея. Всъщност затова винаги държа този параван близо до себе си, така че никога да не се изкушавам от неподходяща музика. Никога повече не искаме да видим как осем черни птици се спускат към нас от юг.

Същата вечер икономът на херцога подкупи един от слугите на Хуан да влезе при мен в килията в полунощ.

Получих бръснач, боя за лице и женски дрехи. Преобразих се бързо в необикновено висока китайка. Последвах слугата и докато се промъквахме през слабо осветените коридори на двореца, изтръпвах от ужас при всяко про-скърцване на дъските по пода. Минахме покрай двамата спящи — всъщност упоени — войници от стражата и излязохме през една странична врата, която водеше към оградена със стени градина. Там ме чакаше икономът на херцог Шъ. За щастие нощта бе безлунна и беззвездна, защото небето бе забулено от черни дъждовни облаци. Движехме се като призраци през криволичещите тесни улички. Видехме ли към нас да приближава нощен патрул, бързо се скривахме в някой вход — бронзовите фенери хвърляха на пътя снопове светлина, като огнени копия. Тъй като на гражданите е забранено да напускат дома си от залез до-изгрев-слънце, Ян приличаше на град, обитаван от мъртъвци. Икономът имаше разрешение да излиза, но аз нямах. Не знам какво обяснение бе подготвил, в случай че ни спрат. За щастие скоро над града се разрази буря с такъв тътен, сякаш задумкаха десет хиляди барабана.

Добрахме се под поройния дъжд до градската врата, където ни чакаха фургоните на херцог Шъ, готови за път. Икономът вдигна дъските от пода на единия от фургоните и ми даде знак да се скрия в дупката, която бе с по-малки размери от моите. Щом се вмъкнах вътре, заковаха дъските отгоре. Грохотът от бурята бе толкова силен, че не можах да чуя заповедта за потегляне на херцогската свита, но почувствувах как фургонът се разтресе под мен, когато кочияшът подкара мулетата и с тропот излязохме през вратата.

Както очаквах, след два дни полицията ни настигна при прохода Ханку. Фургоните бяха щателно претърсени и скривалището ми бе открито. Но аз не бях вътре. Херцогът бе взел предпазни мерки и бе поставил съгледвачи по пътя от града. Знаеше, че щом разбере за бягството ми, Хуан ще се досети кой го е организирал. Съгледвачите изпращаха сигнали от поет на пост с помощта на полирани бронзови щитове, които отразяваха слънчевата светлина.

Щом научихме, че полицията приближава, аз се скрих — качих се на едно дърво, а фургоните продължиха пътя си. Когато полицията ги настигнала, херцогът се държал превъзходно. Напомнил им, че е братовчед на новия им херцог, както и пряк потомък на Жълтия император, на император Вън и на всички останали. Казал, че независимо от всичко ще им разреши да претърсят фургоните, като се надява, че предците му на небето ще се смилят и няма да ги накажат много строго за това светотатство. Полицията претърсила фургоните. Внимателно оби-скирала всички от свитата на херцога — както мъжете, така и жените — и явно се изненадала, че ме няма. В страна като Цин, където всички са под надзор, никой не може да изчезне без съдействието на властите. Накрая конвоят получил разрешение да продължи пътя си, но за мой ужас през следващите пет дни полицията придружаваше фургоните и остана с херцога чак до издялания от камък паметник, който бележи границата между Цин и Чжоу.